Когато всичко най-сетне свърши, актьорите излязоха един по един пред завесата, а всички в залата се изправиха, за да ги аплодират. Актьорът, който изпълняваше ролята на господин Рочестър, избута Хети отпред и аплодисментите се усилиха, когато тя се поклони. А после, по средата на овациите, тя погледна право към мен и бавно, с подчертано движение, прокара ръка по ръкава на роклята си до маншета. Ъгълчетата на устните ѝ полека се повдигнаха нагоре, а в очите ѝ проблеснаха стотици различни тълкувания. Почувствах как задължителната ответна усмивка се свлича от лицето ми, а ръцете ми застинаха по средата на ръкопляскането.
Тя знаеше.
След пиесата, докато актьорите разговаряха с публиката във фоайето на театъра, тя ме хвана натясно, като си даваше сметка, че няма как да избягам, докато сме обградени от всички страни, а ролите ни са също толкова ясно предначертани, колкото тези на актьорите преди броени минути.
— Здравейте, господин Лънд.
— Хети.
Хванах се за името ѝ, това име на малко момиченце, и се опитах да говоря само на него.
— Изпълнението ти беше чудесно. Не знаех, че играеш в театъра.
— Това беше първата ми постановка.
Ако усещаше колко неудобно се чувствам, тя не го показваше. Вместо това усмивката ѝ стана още по-широка.
— Ти си родена за това. Все едно си изпълнявала различни роли през целия си живот.
Тя се засмя на тези думи, после се остави на една съученичка да я отведе, вместо да продължи да ме измъчва.
По-късно вечерта, преди да изтрия профила си в „Пулс“, аз прочетох отново всяко лично съобщение, което си бяхме разменили. Бях ги запазил всичките и едва сега с ужас осъзнах, че трябваше да разбера какво става още от самото начало. Тя щеше да замине за Ню Йорк след по-малко от една година. Естествено, понеже първо трябваше да завърши гимназията. Бях толкова впечатлен от книгите, които четеше, но това беше само защото аз ѝ бях дал списъка със задължителната литература. Ако не ми се случваше на мен, щеше да бъде направо комично. След като половината нощ си блъсках главата за това, реших да ѝ изпратя едно последно лично съобщение. Беше по-добре да съм пределно ясен какво трябваше да последва. Мъчително подбрах точните думи, защото ми се искаше да ѝ кажа колко много беше означавала за мен, но в същото време разбирах, че не бива да я окуражавам по никакъв начин.
През цялата следваща седмица виждах, че Хети се опитва да намери повод да ме заговори, и правех всичко възможно да го избегна. Веднага щом се чуеше звънецът в края на часа по литература, аз се изстрелвах навън и се преструвах, че следя за дисциплината по коридорите, или пък си намирах някаква причина да отида до учителската стая. Развих параноя да не остана сам в сградата на училището и си измислях извинения да ходя при Карл, когато имах свободен час. Този петък поканих Мери на истинска среща, но кардиологът беше потвърдил, че сърцето на Елза ще издържи най-много още една година, и Мери бе твърде потисната, за да ѝ се прави нещо. Когато я попитах дали иска да поговорим за това, тя само сви рамене и се извърна.
Една седмица по-късно Хети ме хвана натясно по средата на часа. Бях накарал учениците да работят по двойки и тя беше оставила партньорката си по средата на изречението, небрежно беше прекосила класната стая до катедрата и се беше подпряла на купчината съчинения, които бях събрал току-що.
— Имаш ли нужда от нещо, Хети? — попитах аз.
Не вдигнах поглед от компютъра си, но някак си долових с периферното си зрение извивката на хълбока и наведената ѝ глава. Знаех, че е облечена със синята си блуза, която беше с твърде широко деколте и понякога се свличаше на едното ѝ рамо. Пръстите ѝ барабаняха по ръба на катедрата; никога не спираха да се движат. Тя не отговори нищо и аз усетих, че продължава да ме гледа, за да отвърна на погледа ѝ. Но отказах да го направя.