— Имам въпроси за съчинението.
— Да? — казах, като продължих да пиша на клавиатурата на компютъра си.
— Не бях съвсем сигурна как трябваше да го построя.
Това беше лъжа и тя дори не си правеше труда да излъже както трябва. Темата на съчинението беше най-обикновено сравнение между романа „Джейн Еър“ и театралната постановка по същото произведение. Хети никога нямаше въпроси за домашното, а освен това интонацията ѝ съвсем не беше на място. Говореше твърде тихо и смирено. Най-сетне вдигнах очи към нея, като се борех да запазя неутрално изражение и тон. Беше застанала толкова близо до мен, че усещах аромата ѝ, а очите ѝ бяха широко отворени и сериозни. Пръстите ѝ замряха, когато погледите ни се срещнаха.
— Не се съмнявам, че съчинението ти е точно такова, каквото трябва да бъде.
Беше ми трудно да извадя думите от себе си.
— Притеснявам се най-вече за третия абзац. Надявам се, че ще го одобрите.
Господи, защо беше толкова млада? Защо ми беше ученичка? Защо продължавах да се измъчвам от това привличане, когато всяко достойно човешко същество отдавна щеше да е престанало да мисли за всичко това по друг начин, освен като за престъпление?
— Ще го проверя. Иди да довършиш работата в групата си. — Хвърлих поглед към часовника на стената и отново се обърнах към компютъра си. — Остават ви само няколко минути.
По-късно същия ден, след вечеря, струпах купчината съчинения по средата на кухненската маса и хванах червената химикалка. От време на време си мърморех някакви забележки, а освен това нарочно пишех със замах, така че химикалката да драска по листа, за да ме чуват Елза и Мери — не че те се интересуваха какво правя. Откакто се беше получила диагнозата от кардиолога, Мери прекарваше всяка свободна минута с майка си и сякаш нямаше никакъв смисъл да повдигам темата за нова среща. Чувствах се така, все едно аз бях човекът, който бавно гаснеше в този дом.
Когато стигнах до съчинението на Хети, се изкуших да го преместя най-отдолу на купчината — или, още по-добре, направо да му пиша отлична оценка, без да го чета, и да продължа със следващото, но извратеният Хумберт Хумберт у мен не издържа на изкушението да го прочете. Оказа се доста обикновен анализ — в него нямаше нищо проницателно. Според нея романът се справяше по-добре с характеризирането на героите, но пиесата им придаваше жизненост и виталност. Тя се беше изразила така, не аз. Обърнах първата страница и прескочих напред до третия абзац.
… в случая със съпругата на господин Рочестър. Поради ограничението във времето пиесата не успява да се занимае с нейната морална дилема и дори с предисторията ѝ. Питър, ако четеш това, ела в стария хамбар на Ериксън на езерото в 8:30. Трябва да говоря с теб. От друга страна, пиесата дава на госпожа Рочестър възможността да бъде триизмерна героиня, която…
Подскочих, върнах се назад и го прочетох още веднъж, за да се уверя, че е истина, после погледнах часовника. Беше 8:39 вечерта. Сърцето ми заби по-силно. Хвърлих поглед през вратата към дневната, където Елза и Мери седяха на еднаквите си люлеещи столове, гледаха American Idol и весело критикуваха участниците, както всеки четвъртък вечерта. Съчинението изведнъж ми се стори като рекламно табло в ръката ми, макар че нито една от двете не поглеждаше към мен. Сгънах го на две и се загледах в белия квадрат, който се получи. Под мишниците и по гърба ми изби пот.
Не разсъждавах. Просто се качих на горния етаж и се преоблякох в анцуг, после слязох обратно долу и се заех да си обувам маратонките, а белият хартиен квадрат през цялото време прогаряше дупка в дланта ми.
— Къде отиваш? — попита Мери.
— Тежко ми е след вечерята. Ще отида да потичам, за да се оправя.
— Толкова късно? Навън вече е тъмно.
— Ще си взема фенерче.
Грабнах едно фенерче от верандата и се затичах надолу по алеята и нагоре по хълма към фермата на Уинифред Ериксън. Когато къщата се изгуби от поглед зад гърба ми, загасих фенерчето и ускорих крачка, като тичах на сляпо по чакъла право към едва видимата линия на хоризонта, надявайки се да вляза в някоя дупка или да стъпя накриво и да си изкълча глезена. Тичах все по-бързо, мачках хартията на топка в ръката си, дишах дълбоко и остро, мускулите ми се сковаваха от усилието, защото не се бях разгрял както трябва, сетне завих настрани от пътя направо през гората, като се молех на небесата да се спъна в някой корен и да си избия зъбите или поне да се ударя толкова силно в някое дърво, че да си докарам мозъчно сътресение. Но нищо не ме докосваше. Бях като призрак на бегач, напълно недосегаем, и когато по силата на някакъв налудничав късмет излязох на открито, краката ми горяха, а пред мен се издигаше постройката на хамбара. Тогава спрях и останах на място, а гърдите ми тежко се вдигаха и отпускаха. До хамбара се извисяваше огромен дъб, като хвърляше сянка върху него, така че светлината на луната не го огряваше. Не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя срещу нея.