Стиснах зъби.
— Продължаваш да си любимата ми ученичка — или поне ще си такава, ако престанеш веднага с това.
Лицето ѝ се промени и се изпълни с болка. Ръцете, скръстени на гърдите ѝ, вече изглеждаха по-скоро така, сякаш са я прегърнали, за да ѝ дадат опора. Тя сведе поглед към пода и произнесе почти шепнешком:
— Не мисля, че ще успея да го направя, Питър.
— Не ме наричай така.
— Така се казваш.
— Не и за теб. Отпуши си ушите, по дяволите! Ти си дете. А аз съм… — невесело се разсмях, преди да продължа — отговорен възрастен човек, така че това… — Размахах пръст между нас двамата. — Това просто няма да се случи, мамка му! Би трябвало да съм си у дома и да оценявам ученически съчинения, докато жена ми и майка ѝ гледат тъпото предаване по телевизията, а не да тичам навън, за да се срещам с деца в изоставени хамбари посред нощ.
— Продължаваш да ме наричаш „дете“.
— Защото си такава.
Тя вдигна очи и аз видях, че лицето ѝ се е променило отново. Беше като живак, който обработваше информацията и емоциите със светкавична скорост и продължаваше напред. Сега изражението ѝ беше замислено и самодоволно, все едно беше достигнала до някакво откритие. Напрегнах се, разтревожен от тази светкавична промяна.
— Според мен настояваш да ме наричаш така, защото с всички сили се опитваш да се убедиш, че наистина съм дете.
— Не, просто фактите са такива.
— Нека да ти кажа какви са фактите, Питър. Първи факт: ти си нещастен в брака си. Вече не обичаш съпругата си и си разбрал, че си избрал неподходящата жена.
— Няма как да знаеш, че…
— Втори факт: ние се запознахме в интернет и ти откри човек, който споделя интересите ти, който те вълнува и те предизвиква да разсъждаваш и да се смееш. И сега, когато вече знаеш коя съм, това те плаши, защото заради мен можеш да изгубиш всичко. — Тя ме погледна толкова проницателно, все едно виждаше през мен, и заговори едва ли не шепнешком: — Но аз никога няма да ти причиня това, Питър. Защото аз съм подходящата жена.
Беше толкова близо. Можех да се протегна и отново да я достигна, но този път за да я дръпна към себе си и да я целуна. Можех да наведа главата ѝ настрани и да прокарам устни по врата ѝ, хапка по хапка, като вкусвам кожата, която ухаеше толкова свежо и сладко сред вонята на гниещо дърво от хамбара. Тя щеше да ми позволи да го направя. Тя щеше да ми позволи да направя много повече от това.
Бързо отстъпих две крачки назад, докато не се блъснах във вратата, отворих я и излязох навън, където започнах да дишам дълбоко. Вятърът се беше усилил и носеше ухание на земя и вода от езерото, което ми помогна да си прочистя мислите. Хети ме последва и застана до мен, като гледаше към същия хоризонт.
— Мога да се запиша в друг час по литература, ако това е проблемът. Така няма да ми бъдеш учител.
— Другият час по литература не е за напреднали. И също го водя аз, така че единствената разлика ще бъде тази, че около теб ще седят идиоти.
Тя се разсмя.
— Не, благодаря.
— Как мога да те накарам да разбереш какво ти казвам?
Тя не отговори и аз долових задоволство в мълчанието ѝ, сякаш предпочиташе да стои до мен дори когато спорим, отколкото да бъде някъде другаде.
— Ти си прекалено млада. Прекалено невинна.
Тя отново се разсмя, но този път смехът ѝ прозвуча различно, някак по-остро.
— Не съм девствена.
— Нямах това предвид.
Всъщност точно това имах предвид, но не исках да отстъпвам. Решителността ми намаляваше с всеки миг, в който стояхме тук, където дори сянката на дъба ми се струваше съучастник в нашето престъпление. Заех се да изброявам наум всички причини, поради които не биваше да я целувам и дори не биваше да си го помислям.
— Аз умея да се превръщам в онова, което хората искат от мен. Гледай ме, Питър. Ще видиш. Ще се превърна в последното момиче на света, което би се забъркало в любовна афера с учителя си по литература.
Преглътнах и когато най-сетне заговорих, гласът ми беше дрезгав:
— Защото няма да се забъркаш в любовна афера с учителя си по литература.
Тя излезе от сенките на лунната светлина в края на откритото пространство, като полюшваше стройните си хълбоци, и спря до пътеката, която обикаляше покрай езерото. Точно тук момчетата се впускаха в лудешката надпревара за челното място — тук равномерното им темпо се превръщаше в хаос от тела, които се блъскат едно в друго. После хвърли поглед обратно към мен, а в очите ѝ светеше нахална самоувереност.
— Трети факт, Питър: на четвърти януари ще навърша осемнайсет. Ще се видим тогава.
С тези думи тя изчезна в нощта. Останах там цял час или поне така ми се стори, като си давах сметка, че съм изгубил ключово сражение. Бях се втурнал напред, за да победя, без да следвам никаква стратегия, и се бях препънал, като бях пропилял всичките си шансове за победа. Стомахът ми се свиваше от притеснение и отвращение към самия мен. Това трябваше да спре. Ако ми беше останала някаква следа от благоприличие, тази връзка трябваше да приключи веднага.