Но онова, което наистина ми се искаше да намеря, беше проклетото оръжие на убийството. От престъплението вече бяха минали четири дни — сто часа, през които убиецът можеше да го е скрил, да го е заровил някъде или да го е почистил, за да не останат никакви следи. Вчера Шел беше приключил с претърсването на езерото и не го бе открил. Колкото повече се отдалечавахме от петък вечерта, толкова по-малко вероятно беше да го намерим.
Около шест часа сутринта чух, че семейство Уен се размърдват, и им дадох половин час, преди да сляза на долния етаж. Отвори ми госпожа Уен и ми направи знак да вляза, като подвикна нещо на мъжа си. Господин Уен се показа с широка усмивка, изпълнен с гостоприемство, докато не попитах за Порша — тогава сбърчи чело и застина за миг, преди да кимне и да я повика. Докато чаках, забелязах котката, която си лежеше на дивана и гледаше на другата страна, все едно се срещахме за пръв път. Аз също се престорих, че не я познавам.
Порша беше висока колкото баща си и имаше кръглото лице на майка си, но по държание не приличаше на нито един от двамата. Тя нахлу в стаята, облечена в розов халат, с боси крака и развята коса, като настояваше да узнае:
— Разбрахте ли вече?
Баща ѝ се скара на техния език и тя отстъпи малко.
— Разбрахме много неща, Порша. За какво питаш?
— Кой е убиецът? Кой е убил Хети?
— Ако знаех, тази сутрин щях да си имам друга работа. Вместо това… — Разтворих вестника и го хвърлих на масичката за кафе. — Явно обичаш да даваш интервюта, а?
Тя сви рамене.
— Вчера в обедната почивка идваха в училището. Не исках да ги лъжа. Проклятието съществува.
— Но нямаше нищо против да ти обърнат специално внимание, нали? И очевидно нямаше нищо против да играеш ролята на лейди Макбет вместо Хети.
— Какво трябва да означава това?
— Всеки момент в града ще се изсипят всякакви откачалки в търсене на интервюта и ако всеки път скачаш пред микрофона, както си направила тук, може би ще те покажат във всички вестници и телевизионни канали в страната. Доста приятно, нали?
— Престанете! — извика тя и се разплака.
Господин и госпожа Уен стояха зад нея, напълно неподвижни.
— Аз бях най-добрата ѝ приятелка. Не мога да повярвам, че е мъртва.
— Ако си била най-добрата ѝ приятелка, трябва да знаеш разни неща за нея. Лични неща. Неща, което не би казала на никой друг.
Изчаках, докато хлипането ѝ се успокои.
— Трябва да знам тези неща, Порша.
— Какви неща?
— С кого се е срещала преди Томи?
— С никого.
— Не си е падала по никого?
— Не, тя винаги се подиграваше на Маги и останалите момичета, които излизаха с много момчета. Казваше, че са напреднали в това отношение, но са изостанали умствено.
Тя се засмя през сълзи и аз също се засмях, колкото и да не исках. Това звучеше точно като някое от остроумията на Хети.
— Добре, значи не е имало момче от училището. А някой, с когото се е запознала на друго място, например покрай пиесата в Рочестър миналата есен?
Порша поклати глава.
— Има ли още нещо, което да знаеш за Хети? Нещо, което ти е доверила? Нещо, което ти е изглеждало необичайно?
Тя сви рамене и вдигна лице, като избърса очите си с ръкава на халата.
— Не знам. Имам предвид, аз си мислех, че си казваме всичко, но…
Но очевидно Хети не се беше доверила на най-добрата си приятелка до такава степен, че да ѝ разкаже за К. П.
— Преди няколко седмици — започна тя, като все още хлипаше и хълцаше — пикапът на Хети се беше счупил на някакво забутано шосе на юг от Зомбрута. Оставих всичко друго, за да отида да я прибера — току-що се бях завърнала със самолета от екскурзията на училищния хор в предишния ден, — но тя дори не искаше да ми каже къде е била или защо носеше куфар. Накара ме да я закарам в търговския център „Апачи“ в Рочестър и каза, че трябва да свърши нещо. Не искаше да ми каже какво и не искаше да ходя с нея. Много се ядосах. Прекарах цял час в магазина Gap, като чаках да ми прати съобщение. Когато най-сетне се върна, куфара го нямаше, а тя изглеждаше… не знам, уморена, но щастлива.