— Какво е направила с куфара?
— Нямам представа. Когато я попитах, каза само: „Чака ме“.
— Как изглеждаше този куфар?
— Малък, като за ръчен багаж. Черен, с колелца.
— И ти не знаеш къде е била по-рано този ден или къде е ходила, докато ти си чакала в търговския център?
— Не, когато се върна, лицето ѝ беше почервеняло и беше задъхана, но веднага смени темата. Купи си една лятна рокля, а на мен купи някаква тениска, все едно току-що се беше сетила, че съм там, а след това, по целия път обратно към къщи, ми каза общо две думи. Дори не ме попита как е минала екскурзията на хора. — В гласа ѝ се бореха гняв и тъга и тя не спираше да си бърше очите. — След този ден сякаш всичко беше наред, но тя все едно вече не беше там. Въпреки че продължавахме да си говорим и да излизаме заедно, се държеше странно.
— Как така?
— Не знам. Например в петък след пиесата ѝ казах, че е била страхотна, а тя само се засмя и отговори, че няма повече да влиза в роли. И аз ѝ казах: „О, значи ще се оттеглиш от сцената на осемнайсет години? Можеш ли да го кажеш по-драматично?“. Но наистина стана така. Това наистина беше краят.
Порша избухна в бурни ридания. Родителите ѝ стояха на прага — майка ѝ стискаше кърпа за съдове, а баща ѝ беше свел глава.
— Добре — казах, посочих към тавана и изчаках да ме забележи. — Ако се сетиш за нещо друго, знаеш къде да ме намериш, нали?
Тя кимна и излезе от стаята, като потъна зад стената, която образуваха телата на родителите ѝ. Кимнах и на двамата и си тръгнах, без да чакам да ме изпратят. Може би нямаше връзка с убийството, но все пак исках да разбера какво е правила Хети с този куфар и защо изобщо го е носила със себе си.
По пътя към Рочестър се обадих на Джейк и му разказах за това. Той беше зает да изиска съдебно нареждане, за да провери няколко уебсайта, които Хети беше посещавала често, но все пак ми каза, че ще попита в полицейското управление в Рочестър дали не знаят нещо за изоставен багаж.
Докато шофирах, продължих да мисля за разговора с Порша. Хети не беше споделила на най-добрата си приятелка за К. П. или къде е била през онзи ден, когато се беше счупил пикапът ѝ, и не бе позволила на Порша да разбере какво е направила с куфара. Обикновено, когато някой оставяше багаж на скришно място, се готвеше да избяга, но от какво се беше наложило да избяга тя? Тайните на Хети ставаха все повече. Как щеше да реагира Бъд, ако се наложи да му разкажа за това? Ако трябваше отново да му отнема дъщерята?
Част от мен не можеше да спре да се надява, че следите от ДНК ще съвпаднат с пробата на Томи. Това щеше да бъде проста и ясна история — история, която през годините бях чувал десетки пъти в различни варианти, но винаги с едни и същи ключови моменти. Двойката се кара, скандалът излиза от контрол и мъжът убива жената. Не беше престъпление, което мога да разбера, но ми бе станало ужасно познато. Всичко останало — проклятието, тайният любовник, вероятният опит за бягство от къщи — сякаш идваше от някакво съвсем друго място. В мислите ми отново се появи образът на Хети — пронизана и окървавена от кръста нагоре, с подути крака във водата от кръста надолу, а аз бях приклекнал до нея и се опитвах да събера заедно двете ѝ половини, които не съвпадаха помежду си.
Отбих от шосето и влязох в центъра на Рочестър в търсене на поредното парче от мозайката.
— Тя беше любителка, разбира се. Това беше пределно ясно още от първия ден на репетициите.
Джералд Джоунс беше висок като върлина и облечен изцяло в черно. Но не като Джони Кеш, а по-скоро като Фред Астер в ролята на крадец, който се промъква през комина. Бяхме седнали в офиса на театъра в Рочестър и той беше прекарал последните десет минути, като бършеше сухите си очи и ми показваше „сценични фотографии“ от пиесата „Джейн Еър“, в която бе режисирал Хети миналата есен. На мен ми изглеждаха като най-обикновени снимки.
— Отначало дори не можеше да се ориентира на сцената. Наложи се да я стегна малко, но до втората седмица вече знаеше всичко необходимо, а ако не се смята техническата страна на нещата, беше истинска мечта за всеки режисьор.
— Защо?
— Беше съвършената актриса. Като неоформена глина. Беше достатъчно да кажа „повече уязвимост“ или „напрежение“ и тя веднага променяше изпълнението си точно толкова, колкото трябва. Ролята я изпълваше изцяло — жестовете, изражението, Стойката, интонацията и силата на гласа. Избрах я за тази роля, защото се представи добре на кастинга, а ѝ видът ѝ беше точно какъвто ми трябваше. Виждате ли?