Той вдигна една снимка на Хети, на която тя стискаше шала си в ръце и се взираше в някакъв мъж с палто и шапка.
— Беше слаба, така че можеше да докара този изпит външен вид, но освен това в нея гореше огън — нещо винаги недоизказано, — което ѝ даваше невероятно сценично присъствие. Публиката се влюбваше в нея всяка вечер, точно както и господин Рочестър.
— Този мъж ли е господин Рочестър?
— Да.
— Имаше ли нещо между тях двамата зад кулисите?
Той изглеждаше искрено изненадан от този въпрос.
— Не. Господи, разбира се, че не. Мак е щастливо женен, с две деца.
— Но вие току-що казахте, че той е бил влюбен в нея.
— Неговият герой беше влюбен в нейната героиня.
Прозвуча така, все едно говореше на малко дете.
Изчоплих последното парченце портокал, останало между зъбите ми, и разбърках снимките по бюрото му.
— А ти? Беше ли влюбен в Холи?
— Джейн.
Този път той го произнесе едва ли не буква по буква, сякаш току-що ме беше понижил от малко дете в умствено недоразвито куче.
— Името на героинята беше Джейн. И не, не съм бил влюбен в нея. Какво намеквате?
— Може да си искал да се гушкаш с новата си звезда. Да намачкаш тази неоформена глина.
Той се засмя кратко.
— Не мисля, че моят партньор Майкъл ще одобри този намек.
От начина, по който каза „партньор“, веднага ми стана ясно за какво говори.
— Хм — казах аз и извърнах поглед. — Добре.
Джоунс очевидно не беше К. П. Дори да не броим това, че играеше за Другия отбор, изобщо не беше реагирал на компютърния псевдоним на Хети. Въздъхнах.
— Защо смятате, че съм имал връзка с Хети?
— Намерихме чантата ѝ на дъното на езерото. Убиецът я беше хвърлил във водата, след като я беше нарязал с ножа. Можеш ли да обясниш защо визитната ти картичка беше едно от малкото неща, които е носила със себе си?
— О!
Самодоволството му се изпари и той сякаш най-сетне осъзна, че Хети наистина е мъртва. Седна пред снимките си и се загледа в тях невиждащо.
— Не бях говорил с нея от няколко месеца. Дадох ѝ визитната си картичка, след като приключихме с пиесата, за да ѝ помогна. Тя искаше да замине за Ню Йорк, нали разбирате, а аз все още имам някои познати там. Казах ѝ да ми се обади, когато реши да се премести.
— Спомена ли кога смята да го направи?
— Мислех, че се кани да замине веднага след като завърши гимназията.
— Кога говори за последен път с нея?
— На Коледа. Аз ѝ изпратих една от старите си видеокамери, а тя ми се обади по телефона, за да ми благодари.
— Видеокамера?
В стаята на Хети нямаше нищо подобно.
— За какво ѝ е?
— Някои актьори ги използват, за да репетират. Записват се, а после се гледат. Хети имаше талант и аз исках да ѝ помогне да го развие. — Той се усмихна със съжаление — Освен това току-що си бях купил нова видеокамера и Майкъл ми забрани да внасям ново оборудване в къщата, преди да се отърва от старото.
— Добре. Сещаш ли се за някой друг, с когото може да се е сближила покрай пиесата? Може би някой, с когото се е запознала на репетициите?
— Не съм забелязал нищо такова. Тя винаги беше много заета, защото ходеше и на училище, и на работа. Идваше и си тръгваше от репетиции, без да говори кой знае колко с никого, и дори си пишеше домашните, докато репетирахме малкото сцени от пиесата, в които не участваше.
— Имаш ли архив на хората, които са си купили билети, за да гледат тази пиеса?
Оказа се, че такъв архив наистина съществува, и след като го попритиснах, той се съгласи да ми даде да прегледам разписките за купените билети, без да се налага да се снабдявам със съдебно нареждане за това. Беше черна работа, която по принцип трябваше да прехвърля на Шел, но в това разследване исках да бъда на първа линия. Ако си бях останал в кабинета, за да подписвам чековете за заплатите или да участвам в пресконференции, докато някой друг издирва убиеца на Хети, щях да се побъркам. Седнах от другата страна на бюрото на Джоунс и се заех да вадя всички разписки за зрители от мъжки пол, за да ги изпратя на Джейк. Имаше много. Кой да предположи, че толкова много хора ходят на театър?
Джоунс донесе кафе и на двамата и ме загледа, докато работех. Мина известно време, после той тихо отбеляза: