— Но това не беше пиесата, която уби Хети.
— Престани — отвърнах аз, като продължавах да прелиствам разписките.
— Значи не вярваш в проклятието?
— Не. Не вярвам, че някаква история за призраци може да убие някого.
— Явно никога не си чувал за безредиците в „Астър Плейс“.
Той се приближи до един шкаф за документи и се зае да рови в него, докато не извади два листа хартия.
— Уилям Макреди е бил един от най-добрите британски актьори в началото на деветнайсети век. Ето го.
Вдигнах очи и видях портрет на дребен мъж с перука, който беше отметнал глава и се усмихваше на нещо извън рамката. Приличаше ми на човек, който укрива данъци.
— Супер — казах и се върнах към заниманието си.
— По същото време в Щатите изгрява славата на Едуин Форест, който играе в Ню Йорк.
Той ми показа и другия портрет. Мъжът на него беше набит и червендалест, със стърчаща черна коса. Приличаше на побойник.
— В началото на кариерата си двамата били приятели, докато Форест не гостувал в Лондон, за да играе в „Макбет“. Публиката го освирквала и Форест решил, че за това е виновен Макреди, който накарал хората да го направят от професионална завист. Няколко седмици след това Макреди излязъл на сцената, за да играе Хамлет, а Форест се изправил от мястото си в залата и започнал да му се подиграва за изпълнението. Лондонското общество веднага го отхвърлило и той се принудил да се върне в Ню Йорк.
— Тази история има ли някаква поука, Джоунс?
Погледнах телефона си и видях, че имам две пропуснати обаждания, и двете от Джейк.
— През май 1849 година Форест и Макреди играли едновременно в две конкурентни постановки по „Макбет“ — в една и съща вечер, в различни театри в Ню Йорк. Цяла армия от почитатели на Форест нахлула в „Астър Опера Хаус“, твърдо решена да прекрати постановката, в която участвал Макреди. Тълпата изпочупила сградата на театъра с камъни и се опитала да я запали, при което местната милиция открила огън срещу тях.
— Само заради двама театрални актьори?
— По онова време те били като днешните кинозвезди. Онази вечер загинали над двайсет души, а стотици други били ранени. Това е най-страшната трагедия в историята на театъра. И тя е предизвикана от „Макбет“.
— Предизвикана е от тълпа идиоти и полицаи, които не са си свършили работата както трябва.
— Но защо е започнало всичко? Заради „Макбет“. Заради ужасното изпълнение на Форест в Лондон, което предизвикало цялата вражда помежду им. А в коя пиеса са участвали и двамата във фаталната вечер? В „Макбет“. История за един човек, който извършва поредица от убийства, за да спечели короната. Човек, който не е луд. Човек, който не е манипулиран от никого. Най-обикновен човек, привлечен от изключителното зло. За това се разказва в „Макбет“ — и в продължение на четиристотин години тази пиеса привлича насилието към себе си като нощна пеперуда към пламъка на свещта.
Той прибра портретите и погледна снимката на Хети на бюрото си. Заговори по-тихо, все едно историята, която беше разказал, го беше изтощила.
— Ти ще откриеш убиеца, който ти трябва, шерифе. Ще намериш оръжието, мотива и всичко останало, от което имаш нужда, за да влезеш в съда. Онова, което няма да откриеш, е проклятието. За него няма веществени доказателства. То е катализаторът. То прави така, че всичко да достигне до точката на кипене.
Бях застинал, заровил ръце в разписките. Нещо в думите му накара спомените да се върнат. Понякога ги нямаше с години, все едно бяха зараснали и намерили покой, а после изведнъж отново усещах парещия барутен дим в очите си и миризмата на влажната джунгла в ноздрите си и тогава се налагаше да ги заравям отново. Човек може да си тръгне от една война, но войната никога не го напуска.
— Непрекъснато се случва обикновени хора да правят изключително зли неща. Повярвай ми.
Той леко се усмихна и кимна в знак, че приема думите ми.
— Ти би трябвало да знаеш.
Отново се заех с работата си и поклатих глава.
— Знаеш ли какво всъщност е тази пиеса? Най-удобното извинение да пледираш за невменяемост.
Джоунс се засмя и в същия момент телефонът ми звънна отново. Беше Джейк и този път му вдигнах.
— Какво си открил?
— Защо не отговаряш на обажданията ми?
— Господи, Джейк! Когато решиш да се ожениш, по-добре си намери жена, която обича да носи панталони.
— Можеше да сме открили оръжието, с което е извършено убийството. Или във фабриката да е станала експлозия.
— Ако беше станало нещо такова, щяха да ми се обадят от централата.
— Просто искам да кажа, че няма как да знаеш. Винаги може да е нещо важно.