Когато тази сутрин в кабинета ми влезе Бъд и ми съобщи, че трябва да пуснем Хети за издирване, и двамата бяхме решили, че тя е избягала от къщи. Това момиче не искаше нищо друго, освен да се махне от Пайн Вали, но жената на Бъд не беше толкова сигурна. Този уикенд щеше да се играе училищната пиеса, в която Хети бе в главната роля, и според Мона нямаше начин момичето да замине преди постановката. Беше някаква пиеса от Шекспир. Освен това Мона каза, че Хети не би заминала само два месеца преди да завърши. Звучеше логично, но аз отдавна се бях научил да не залагам на логиката на една тийнейджърка. Затова пуснах обичайното издирване за изчезнало лице, като през цялото време си мислех, че още следващата седмица Бъд и Мона ще получат съобщение на електронната си поща, от което се разбира, че тя е в Минеаполис или Чикаго.
И ето че сега се взирах в нещо, което вероятно бяха тленните останки на единствената дъщеря на най-добрия ми приятел, с когото ходехме на риба, и започваше да ме мъчи един по-тежък въпрос — този въпрос, който щеше да извади вътрешностите от живота на Бъд също толкова лесно, колкото го бяхме правили ние двамата с костурите и сомовете, които ловяхме на по-малко от петстотин метра от това място.
Кой може да е убил Хети Хофман?
Докато пристигне екипът от лабораторията по криминалистика, а линейката успее да стигне до хамбара по неподдържания черен път, който водеше до него, за да натовари тялото, вече имах двайсетина пропуснати обаждания на телефона си. Единственият, на когото вдигнах, беше Брайън Хефнър, кметът на Пайн Вали.
— Вярно ли е, Дел?
Застанах отстрани, докато криминолозите ровеха в хамбара като мравки на пикник.
— Аха, вярно е.
— Нещастен случай? — попита с надежда Брайън.
— Нищо подобно.
— Искаш да ми кажеш, че си имаме работа с убиец, който все още е на свобода?
Излязох навън и се изплюх до стената на хамбара, като се опитвах да се освободя от вкуса на смърт в устата си. Никой не беше стъпвал в тревата и тя се люлееше свободно към езерото, раздвижвана от лекия ветрец.
— Искам да кажа, че започваме разследване за убийство на жертва, чиято самоличност засега не е установена, и нищо повече.
— Ще се наложи да дадеш изявление. Всеки момент ще пристигнат репортери от всички медии в щата.
Брайън имаше навика адски да преувеличава всичко. Най-вероятно единственият репортер, който щеше да пристигне, щеше да бъде от местния вестник. Истината сигурно беше, че собствената му жена настоява да научи всички подробности, за да може да ги разпространява в кафенето на Сали, където печеше сладки всяка сутрин. Двамата с Брайън се познавахме от доста време, тъй като и двамата бяхме отдавна на служба. Всеки път, когато имаше избори за кмет или шериф, ние взаимно се подкрепяхме и той не беше лош кмет, но никога не бях в състояние да изпия повече от едно питие в неговата компания. Той не спираше да дърдори на всякакви теми и винаги ме разпитваше за разследванията и за „тенденциите в престъпността“. Понякога ми напомняше на онези превъзбудени кучета, които просто не могат да спрат да те ближат по ръката.
— Току-що ти дадох изявление, Брайън. Ще оповестим самоличността на жертвата, когато я установим със сигурност.
— Трябва да знам дали този град е в опасност, Дел.
— И аз.
Затворих му телефона и го прибрах в джоба си, когато една от санитарките от линейката се приближи към мен.
— Готови сме да я приберем, господин шериф.
— Добре, аз ще дойда по-късно. Първо трябва да проверя някои неща.
— Улики ли имате?
Момичето изглеждаше обнадеждено. Виждах го за пръв път — явно не беше от нашия окръг.
— В реалния живот няма улики — отвърнах аз, докато се обръщах, за да вляза обратно в хамбара. — Човек или залавя извършителя, или не.
Момчетата от лабораторията прибраха всичко, което не беше заковано с пирон, и пресушиха водата в хамбара до последния сантиметър. Резултатът от усилията им бяха една празна бутилка от вино, газов фенер, пет празни цигарени кутии, няколко кутийки кибрит без особени белези и три използвани презерватива.
Продължих да гледам как работят, докато запечатваха с полицейски ленти вратата и прозореца.
Джейк се приближи до мен.
— Значи не разполагаме с оръжието, с което е извършено убийството.
— Не.
Изчакахме екипът от криминолози да приключи и да се изнесе. Бяха намерили няколко косъма, а освен тях щяха да изследват и презервативите, за да проверят дали няма да открият някакви следи от ДНК. С изключение на това единствената им работа беше да приберат останалото, докато не им се обадим, за да им кажем, че ни трябва или че разследването е приключило.