— Е, важно ли е?
— И още как, по дяволите! Открих кой е К. П.
Най-сетне, първата добра новина за деня. Точно бях в настроение да натикам този извратеняк в месомелачката.
— Получил си съдебното нареждане за интернет?
— Да, така че влязох в нейния профил и открих стотици съобщения до мъж, който се подписва като „КниженПлъх“.
— К. П. — промърморих аз.
— Точно така. Затова влязох и в неговия профил и открих адрес на електронна поща. Проследих го и…
Не успях да чуя повече високотехнологични подробности, защото тъкмо в този момент обърнах лист хартия и прочетох едно име, от което всичко си дойде на мястото. Пуснах останалите разписки на масата и се загледах в името, отпечатано с черно мастило, като си припомнях последните няколко дни.
— … и така, когато получих регистрацията от електронната поща, името на мъжа се оказа…
— Питър Лънд — прекъснах го аз.
— Откъде знаеш? — възкликна той, ядосан колкото си искаш.
Джералд Джоунс не беше толкова добър актьор, за да успее да се престори, че не подслушва, а последното нещо, което ми трябваше сега, беше още някаква пикантна информация да достигне до пресата. Ако Хети беше имала любовна афера с учителя си от гимназията, журналистите щяха да накацат в Пайн Вали като мухи на мед.
— Няма значение. Отивам натам. Ще го докарам в управлението до трийсет минути.
— Ще дойда с теб.
— Никъде няма да ходиш. Искам да разпечаташ всички съобщения от електронната поща на Хети. И да изнесеш онзи счупен факс от стаята за разпити. И да провериш дали има готова кана с кафе.
— Ще играеш доброто ченге, така ли?
— Не, просто съм жаден.
Затворих и хвърлих чашата, която ми беше дал Джоунс, макар че беше наполовина пълна. Той се ухили.
— По някаква причина намирам утеха в мисълта за това, че в клишето за строгия, но справедлив шериф има толкова много истина.
— Няма нужда да ми благодариш — казах, изправих се и му стиснах ръката. — Довиждане, Джоунс.
Поех обратно по магистралата към Пайн Вали със сто и шейсет километра в час и включени сигнални светлини. От скоростта ми стана по-добре. Помогна ми да се освежа и да забравя за изминалата сутрин. След по-малко от петнайсет минути вече влизах в сградата на гимназията в Пайн Вали, а директорът ме посрещна на входната врата.
— Господин шериф. Нещо ново за Хети?
— Иначе нямаше да дойда тук, за да изкарам един от учителите от клас.
— Кой ви трябва?
— Лънд.
Директорът направи някаква физиономия, сякаш му беше трудно да преглътне този факт, после извика на секретарката си да се обади за заместник.
— Насам.
Двамата поехме към класните стаи и той ме отведе до края на един коридор.
— Трябва ли да знам нещо за Питър? — попита той, когато стигнахме до вратата.
Почуках на прозорчето и видях как Лънд вдигна очи от компютъра си и застина за миг. Посочих с пръст първо към него, а после към краката си. „Докарай си задника тук.“
— Има много неща, които сигурно би трябвало да знаете за него — отвърнах аз, докато го гледахме как се суети и казва нещо на учениците си. — Но мен ме интересува само едно от тях.
Питър излезе и погледна първо към единия, после към другия.
— Господин шериф. Открили сте нещо ново за Хети?
— Всъщност да. Трябва да дойдеш с мен в управлението.
— Не може ли да почака до края на деня? Имам часове.
Той махна зад себе си и се обърна към директора, който го гледаше така, все едно се опитваше да си го представи с нож в ръка.
— Ние ще се оправим с учениците — каза директорът. — Иди да си вземеш нещата.
Лънд се подчини и двамата се отправихме навън към полицейската кола. Пуснах го да се вози отпред.
— Какво мислиш за тази глупост с проклятието? — попитах аз, докато излизахме от паркинга.
Долових как цялото му тяло се отпусна, когато чу този въпрос.
— Пълна безсмислица.
Засмях се и той се отпусна още повече.
— Имам предвид, че самата легенда не е нищо повече от параноично суеверие. Истинското проклятие е да си имаш работа с актьори — или в моя случай с младежи, които вярват в тази безсмислица и превръщат живота на режисьора си в истински ад. Нали видя как Порша Уен стресна всички в неделя?
Кимнах.
— През цялото време се държеше така и разказваше тези глупости на всички, които бяха готови да я слушат.
— А Хети слушаше ли я? Двете с Порша бяха адски близки.
— Не — каза той и гласът му притихна. — Не, Хети беше една от малкото, които не се връзваха на това. Тя беше… различна от повечето тийнейджъри. Тя виждаше каква е разликата между действителността и илюзията.