— Няма спор.
— Но то няма нищо общо с факта, че Хети беше най-интелигентната и обещаваща ученичка в цялата гимназия. Тя… разбираше какви са хората само с един поглед. Понякога си беше смущаващо, все едно виждаше право вътре в теб. Искаше да замине за Ню Йорк през есента и аз не се съмнявах, че щеше да бъде в стихията си на Източното крайбрежие, в забързания живот в големия град. Не се съмнявах, че щеше да постигне нещо невероятно в бъдеще. И освен това изпитвах облекчение, признавам си. Защото след като тя заминеше, аз щях да имам възможност да продължа със собствения си живот.
— Вероятно не си искал да чакаш до следващата есен. Или пък Хети е решила, че ще ѝ трябват пари, за да замине за Ню Йорк, или по-висок среден успех в дипломата.
Болеше ме да говоря за Хети по този начин, като я обвинявам в толкова грозни неща, но нямаше как да ѝ го спестя. Трябваше да разбуля всички тайни, които криеше тя — и ми оставаше само да се надявам, че ще успея на свой ред да скрия някои от тях от Бъд и Мона.
— През последните няколко месеца съм говорил с Хети само в час или на репетициите. Тя не ме е изнудвала. Не беше такъв човек. Трябва да разпитате Томи. Хети се канеше да постигне нещо в живота си, а Томи нямаше никакъв шанс за това. Ако се е опитала да скъса с него… през последните няколко дни… просто не се сещам за друго обяснение.
Кимнах и прибрах разпечатките на съобщенията от електронната поща обратно в папката, после я затворих. Лънд полагаше доста сериозни усилия да сложи онзи нож в ръцете на Томи.
— Къде беше в петък вечерта след постановката, Лънд?
— Трябваше да изчакам всички да си тръгнат, за да заключа сградата на училището. Карл остана да ми помогне. После отидохме у тях да изпием по едно.
— Карл Джейкъбс?
Той кимна.
— Добре, да тръгваме — казах аз, изправих се и подадох папката на Джейк.
— При Карл? Той още е в час.
Поведох го навън през вратата, като едва не го сграбчих за потната яка.
— Не, отиваме в болницата „Мейо“. Ще ти дам шанс да изчистиш името си, Лънд. Имам предвид, поне донякъде.
Отново го сложих да седне отпред, ако случайно ни гледаха от някой новинарски микробус, и се върнах заедно с Джейк до входа на управлението.
— Мислиш ли, че той е мъжът, който е правил секс с нея? — попита тихо Джейк.
— От лабораторията ще ни кажат дали е така. Но няма никакво съмнение, че му се е искало, дявол да го вземе. Въпросът е кое от двете е надделяло: желанието за секс или страхът, че ще го хванат.
— Аз залагам на страха. От този тип направо вони на бъз. Искаш ли да докарам Карл Джейкъбс в управлението?
— Не, разпитай го по телефона. Колкото по-малко хора ни виждат кого докарваме в управлението, толкова по-добре. Опитай се да потвърдиш алибито му. Искам да знам в колко часа са излезли от училището, какво са пили, за какво са си говорили и в колко часа Лънд си е тръгнал от къщата на Карл. Докато пътуваме към Рочестър, ще задам същите въпроси на Лънд. Обади ми се веднага щом си готов.
— Този път ще ми вдигнеш, така ли? — попита Джейк, но беше твърде развълнуван, за да вложи нужната доза сарказъм в думите си.
— Ако е за това, може и да ти вдигна. И, Джейк?
— Да?
— И нито дума на никого, ясно ли е? Нито на централата, нито на Нанси или на някой от колегите, дори на майка си. Пресата ще пощурее, ако разбере. — Потърках лицето си с ръка, преди да добавя: — А освен това ще ми се наложи да арестувам Бъд за убийството на този жалък тип.
— Какво да казвам, ако някой ме попита за Лънд?
— Кажи му да не си пъха дългия нос в разследването, преди да е приключило.
Тази мисъл явно се хареса на Джейк и аз го оставих с нея, като се отдалечих към полицейската кола. Лънд се беше свлякъл на седалката, извърнал глава от прозореца, като че ли целият проклет град вече не бе разбрал къде се намира. КниженПлъх явно обичаше да се крие. Въпросът беше какво точно криеше?
Хети
сряда, 7 ноември 2007 година
— Престани, Хети. Много добре знаеш, че ще го направиш. — Порша отхапа от хамбургера си и с гримаса го остави в чинията. — Не казах ли, че не искам кисели краставички?
Маги се наведе през масата в сепарето на закусвалнята „Деъри Куин“ и взе киселите краставички на Порша, като ги метна в устата си една по една.
— Ами не знам. Тя вече е звездата на градския театър. Сигурно е от твърде висока класа, за да участва в училищната пиеса.
— Млъкнете веднага, и двете. Казах ви, че още не съм решила — сопнах се аз и изстисках малко кетчуп в кошничката си с пържени картофи.