— Продължава да има вкус на кисели краставички — оплака се Порша.
— Дай ми го тогава — каза Маги и грабна хамбургера.
— Още е ноември — отбелязах аз и предложих на Порша да си вземе от моите лучени кръгчета. — Ще реша, когато обявят коя пиеса ще се играе. Няма да участвам в кастинг за мюзикъл. Не мога да пея.
— Чух, че режисьорът тази година ще бъде господин Лънд. Не си представям той да избере някой мюзикъл.
Стомахът ми се преобърна, когато чух името му, а лучените кръгчета сякаш се превърнаха в бетон в устата ми. За щастие, точно тогава в закусвалнята нахлуха няколко момчета от футболния отбор и се заеха да се боричкат до касите. Реших да сменя темата:
— Маги, ти покани ли вече Дерек на Деня на Сейди Хоукинс?
Тя лукаво хвърли поглед през рамо към тестостероновото шоу.
— Аха. Ще бъдем на двойна среща, с Моли и Трентън.
Дерек беше хванал едно друго момче през врата до сладоледения щанд и не го пускаше, но спря за момент, за да се ухили на Маги и да се престори, че облизва нещо. Очарователно.
— Ами ти, Порше? Покани ли Мат или Томи?
— Мат ще ходи със Стефани.
— Е, Томи е тук. Иди да го поканиш.
Посочих към Томи с лученото си кръгче, но той се стресна, все едно ме беше гледал, и се приближи до нашето сепаре, напъхал ръцете си в джобовете на спортното си яке с емблемата на отбора.
— Здрасти, Хети.
— Здрасти. Порша искаше… — започнах аз, но в същия миг получих един яростен ритник под масата.
— … да свърши една работа — довърши тя, като се усмихна на Томи. — Можеш да седнеш на моето място.
— И на моето — добави Маги. — Отивам да си взема шейк.
Двете си размениха един поглед и внезапно изчезнаха. Останах с неловкото усещане, че съм пропуснала някой важен разговор.
— Ъъ… имаш ли нещо против? — попита Томи, като размаха якето си към празното сепаре.
Свих рамене и той седна, прокашля се и започна да си играе със салфетника. Джералд винаги повтаряше, че ръцете са най-прекият път към характеризирането на героя. „Не слушайте какво говори — казваше той. — Обърнете внимание какво прави с ръцете си.“ Томи имаше масивни ръце с мръсни нокти и размяташе салфетника между тях, все едно беше хокеист, нетърпелив да запрати шайбата към някого. Беше адски притеснен.
— Е, какво правиш? — попитах го най-сетне.
— Нищо. Току-що се върнах от лов с баща ми. Ударихме един голям елен от шейсет метра.
— Убийствено — отвърнах с най-сериозния си глас, като кимнах в знак на разбиране.
Струваше ми се, че повечето от останалите хора в закусвалнята вече гледаха към нас — на първия ред бяха приятелите на Томи от футболния отбор, които се ръгаха с лакти в ребрата и тъпчеха устата си с пържени картофи.
— А ти какво правиш? — попита ме той.
— Просто исках да хапна нещо набързо преди работа.
— Аха. Готино — каза Томи и се почеса по главата.
Косата му не беше точно къдрава. Изглеждаше по-скоро така, все едно току-що е станал от леглото.
Отпих от чашата си и сламката издаде онзи звук, който се получава, когато стигнеш до дъното. Томи обнадеждено погледна към чашата ми.
— Искаш ли… искаш ли да ти налея още?
— Става — казах аз и му я подадох. — Наполовина портокалов сок, наполовина спрайт, с три кубчета лед.
Проследих го с поглед, когато отиде до машината за напитки и съвестно изпълни идиотската ми поръчка. Дори изля малко портокалов сок, за да се увери, че наистина е само до половината на чашата. Когато Дерек се приближи до него и го удари по рамото, Томи безмилостно го блъсна в рафта, където стояха подправките, и се върна до сепарето, без да разлее нито капка. Изумително. Това беше като някакъв социален експеримент. Отпих от чашата си и реших да продължа с експеримента.
— Как ти се струва Порша?
— Порша Уен? — попита той и аз се стегнах, за да не завъртя подигравателно очи към тавана. В целия град нямаше друга Порша.
— Аха.
— Не знам. Симпатична е, предполагам.
— Какво ще кажеш, ако тя те покани на Деня на Сейди Хоукинс?
— О — каза Томи, лицето му стана яркочервено и той отново започна да си играе със салфетника. — Аз… ами… не мислех, че тя ще ме покани.
После преглътна и ме погледна в очите. Интересно, досега не бях забелязвала, че неговите са съвършено сини — като цвета на небето, който те кара да забравиш, че зад него има нещо друго.
— Мислех си, че може би ти ще ме поканиш — изтърси той.
Предложих му едно лучено кръгче, докато размишлявах по този въпрос. Изведнъж ми се струпа много за размишление.
— Защо искаш да те поканя аз, а не Порша?
— Не знам. Просто тя е малко шумна. И непрекъснато говори за другите хора. Знам, че ти е приятелка и прочее, но… — Томи не довърши изречението си, обзет от неприкрито неудобство, и натъпка лученото кръгче в устата си.