— Доста е шумна — съгласих се с усмивка.
Той ми отвърна — с неуверена крива усмивка, която му придаде детинско изражение. Значи искаше момиче, което не вдига много шум.
— Ще ме поканиш ли?
— Не знам — отвърнах аз, облегнах се на масата и оставих косата си да падне пред лицето. — Мисля, че първо трябва да те видя как танцуваш.
— Какво? Тук ли? — попита объркано той.
Добре — значи момиче, което не вдига много шум и не задава сложни въпроси. Предложих му още едно лучено кръгче и отбелязах как лицето му светна. Значи обичаше да го хранят. Списъкът с характерните му черти започваше да се оформя. А заедно с него започна да се оформя и бъдещата приятелка на Томи Кинакис.
На първата ни среща отидохме да гледаме „Няма място за старите кучета“. Той дойде да ме вземе с един великански пикап, който очевидно обожаваше. Показа ми новата тапицерия на седалките, тонколоните и дори тайното отделение, което си беше направил на вратата до мястото на шофьора, за да си държи една плоска бутилка с уиски в него, и ми я предложи на паркинга на киното. Аз отказах. По време на филма си разделихме едни пуканки от най-големите, но аз си взех само няколко пъти от тях, преди да свършат; бях твърде погълната от актьорските изпълнения на екрана.
— Обожавам братята Коен — въздъхнах по пътя към къщи.
— Така ли се казваше наемният убиец? — попита Томи. — Той беше върхът.
Не си проговорихме повече, докато той не спря пред дома ми, после завъртя копчето на радиото и измърмори, че трябва да почакам малко.
— Какво? — попитах, но Томи вече беше излязъл от пикапа и го заобикаляше, за да дойде от моята страна.
След като ми отвори вратата, неловко протегна ръка към мен. Аз я хванах, за да сляза, и щях да я пусна, но той обгърна пръстите ми със своите и леко отпусна другата си ръка на рамото ми.
— Нали… нали каза, че искаш да видиш как танцувам?
Едва тогава осъзнах всичко — кънтри музиката по радиото, която беше усилил, и срамежливото изражение на лицето му.
— О! — Аз се изчервих и сведох поглед, неподготвена за този жест.
Той придърпа ръката ми до гърдите си и ме поведе, направихме няколко танцови стъпки, докато песента свърши и аз отстъпих крачка назад.
— Е, ставам ли за нещо?
Усмихнах се:
— Мисля, че да.
Следващия уикенд първо отидохме на Деня на Сейди Хоукинс, а после на купона на футболния отбор по случай края на сезона и докато бяхме там, Томи ме целуна до хладилника за бира на бащата на Дерек. Всички наоколо се провикнаха насърчително и след това започнаха да говорят за нас като за двойка. Дори имената ни звучаха точно както трябва. Томи и Хети, гаджетата от гимназията.
До Деня на благодарността вече си бяхме изградили някаква рутина. Излизахме в събота вечер, а тъй като нямахме нито един час заедно — аз бях в класовете за напреднали по всички предмети, а Томи очевидно не беше — в училище се виждахме само на обяд. Аз седях при него на масата на футболистите и го оставях да изяде повечето неща от подноса ми, докато си играех нещо на телефона. С изключение на дните, когато в стола имаше шоколадови курабийки — тогава той винаги ми даваше и своите.
Томи очевидно ме харесваше — беше достатъчно само да му се усмихна и лицето му светваше — макар че всъщност не харесваше толкова мен, колкото идеята да си има приятелка. Всеки път, когато останалите момчета от отбора подбираха своите приятелки, той ме прегръщаше толкова силно, все едно искаше да ми строши костите, и обикновено в събота вечер бяхме на двойни или дори на тройни срещи с други двойки. Мисля, че най-сетне се чувстваше на мястото си, след като и той си имаше гадже, и макар да беше тъп като цял кашон с галоши, това не му пречеше да е мил. Беше ми приятно, че заради мен се радва на такова признание от страна на приятелите си.
Мама и татко също се радваха. Според мен си мислеха, че след като имам приятел, това ще ми помогне да пусна корени тук, сякаш беше достатъчно, за да си променя решението и да не замина за Ню Йорк. Поканиха Томи на вечеря в неделя, а след вечерята двамата с татко гледаха мача, точно както преди го гледаха с Грег.
За мен всичко това беше ново. Никога не бях излизала с някого и нямах никаква представа как да се държа като приятелка. Оказа се лесно — най-вече физически жестове, които не изискваха интелектуално усилие. Беше по-скоро да се привеждаш към него, за да покажеш, че го слушаш внимателно, отколкото наистина да го слушаш, или да слагаш ръка на рамото му, вместо да му кажеш да спре. Наблюдавах другите момичета на нашите двойни срещи и отбелязвах как се кикотеха и се преструваха, че дразнят приятелите си. Изглеждаха толкова щастливи, че аз се запитах дали ако изглеждам също толкова щастлива, ще приемат и мен.