Един ден след обяда го изпратих до часа му по литература. Вървяхме по коридора, без да бързаме, Томи беше преметнал ръка през раменете ми, а раницата ми леко го удряше по бедрото и сякаш никога нямаше да стигнем, но аз почувствах някакво напрежение в тялото си. Момчетата от отбора си подвикнаха обичайните си лафове, когато се чу звънецът за влизане в час, и ние стигнахме до вратата, зад която беше Питър. Вдигнах очи и се усмихнах на Томи с онази многозначителна усмивка, като доближих лицето си до неговото, огромно като чиния. Той се хвана на въдицата, залепи устата си върху моята и ме стисна още по-силно под мишницата си, където ме държеше.
— Приятен час — подразних го аз, след като ме пусна, като прокарах пръст по бицепса му.
— Да бе, да — отвърна той, завъртя очи към тавана и влезе в стаята.
Питър стоеше зад катедрата и ме гледаше втренчено, застинал като статуя. Очите му се стрелкаха между мен и Томи и аз видях, че беше потресен. Двамата с господин Джейкъбс бяха дежурни учители в стола и Питър навярно ме е видял заедно с Томи още преди няколко седмици, но след онази вечер в хамбара той се стараеше дори да не поглежда към мен. Не дадох знак, че съм го забелязала, а вместо това изпратих въздушна целувка на Томи, преди с танцова стъпка да се отдалеча по коридора. Беше прекрасно.
След този ден открих, че Питър вече ме поглеждаше.
В часа по литература не пропусках да вдигам ръка толкова често, колкото го правех обикновено. В действителност подготвях уроците си още по-старателно, така че винаги да съм в състояние да изкажа някакво мнение за темата или подтекста на книгата, с което да го впечатля. Той продължи да ме игнорира известно време, но след като ме видя да се целувам с Томи, започна да се отпуска. Отначало признаваше, че предлагам интересни гледни точки, а после дори спореше с мен пред класа, за да се опита да мотивира някой друг ученик да се включи със собствени аргументи. Няколко седмици след Деня на благодарността той се обърна към класа и постави началото на дискусията с думите:
— Е, някой, освен Хети има ли какво да каже за края на книгата?
Всички се засмяха, включително и аз, но въпреки това вдигнах ръка.
— Някой друг? — настоя Питър, като се огледа с надежда.
Той почака още малко, после театрално въздъхна и ми даде знак да се изкажа.
— Според мен краят беше ужасен. Нито един въпрос не получи отговор.
— Кой друг мисли по същия начин? Вдигнете ръце, моля.
Той се подпря на ръба на катедрата — любимата ми поза. Това означаваше, че всеки момент ще се впусне да говори и ще се опита да ни накара да се замислим за нещо в книгата. Ръкавите му бяха навити до лактите и очите ми неволно се плъзнаха по космите по ръцете му, преди да примигна и да се стегна, за да чуя какво казва.
— Това е книга за войната. Войната винаги поставя на обществото трудни въпроси, някои от които остават без отговори. Как мислите, дали задачата на О’Брайън като писател е да отговори на тези въпроси вместо нас, или неговата цел е единствено да накара читателя сам да си ги зададе?
Бека Прайс се обади, за да отговори:
— Според мен всеки може да има различен отговор на въпроса дали войната е била справедлива, или не. Имам предвид, погледнете как е сега, в Ирак и Афганистан. Няма никакво единодушие какво трябва да се направи и дали изобщо е трябвало да се намесваме там. Но всички казват, че това е „виетнамската война на нашето поколение“.
— Какъв късмет, а? — каза Питър.
Някои се засмяха. Други сведоха поглед към тетрадките си. Не бях единствената в класа, която имаше роднини на фронта.
— Добре, да се върнем към забележката на Хети, че нито един въпрос не е получил отговор…
— Почакайте, аз не исках да кажа, че очаквам от автора да отговори на големите, философски въпроси за войната. Имах предвид, че нито един от героите в книгата не стигна до края на своя път.
— Може би О’Брайън е искал героите му да символизират точно тези по-големи въпроси. Ако всички бяха изминали своя път докрай, дали щеше да продължиш да мислиш за въздействието на войната върху обикновените хора?
Въздъхнах и свих устни, като си давах сметка, че съм изгубила този спор. Но след това ми хрумна нещо друго.
Питър продължи да подава различни аргументи още малко, после ни даде темата за съчинението точно преди да бие звънецът. Аз скочих от мястото си и се доближих до катедрата, докато всички останали прибираха книгите и тетрадките в раниците си.