— Господин Лънд, имам още няколко въпроса по книгата. Може ли да дойда при вас след часовете, за да ги обсъдим?
Придадох си напълно невинно изражение, като за по-сигурно прехапах устни и наведох глава. Питър преглътна тежко и се озърна. Всички останали си приказваха и се смееха, докато се бутаха да излязат по-бързо.
— Защо не използваш точно тези въпроси като основа на съчинението си?
— Не мога да пиша за книгата, ако не съм сигурна, че я разбирам както трябва. Ще ви отнема само няколко минути.
С тези думи излязох, преди да успее да ми откаже отново, и до края на деня бях като на тръни. Дали ще ме чака? Знаех, че в този ден последният му час е свободен — да, наистина бях запомнила програмата на часовете му — затова като нищо можеше да се изстреля от училището още преди да успея да изляза от моя час по химия. Когато се чу последният звънец, изтичах от стаята и изпреварих тълпата от ученици по пътя към първия етаж. Няколко души се опитаха да ме повикат, докато минавах покрай шкафчетата, но аз само им махнах в отговор и продължих да крача по коридора, притиснала учебниците към гърдите си.
Когато стигнах до неговия кабинет, спрях да си поема дъх и да надникна през прозорчето. Питър седеше зад катедрата и четеше нещо. Сърцето ми подскочи и аз бутнах вратата, за да вляза, нетърпелива да видя как ще вдигне поглед към мен и какво изражение ще се изпише на лицето му. Но когато отворих вратата, изведнъж видях още двама ученици, надвесени над чиновете на последния ред. Единият беше Томи.
Томи се усмихна широко, когато ме видя, но аз извърнах поглед и оставих косата си да падне като завеса отстрани на лицето, докато се отправях към катедрата на Питър.
— О, Хети — каза той, като вдигна поглед от компютъра си. — Бях забравил, че ще идваш. Реших да дам шанс на тези ученици да направят последни поправки по съчиненията си, преди да ги предадат.
Чух зад гърба си как Томи тихо се престори, че хърка. Питър не му обърна внимание, а ме погледна с дежурна усмивка.
— Още ли искаш да обсъдим произведението на О’Брайън?
— Да — успях да отговоря след малко.
— Е?
Искаше ми се да му ударя един шамар, за да изтрия от лицето му тази престорена небрежност. Вместо това зарових из чантата си, за да намеря книгата. Така си спечелих малко време и в крайна сметка реших, че мога да играя тази игра не по-лошо от него.
— Ето.
Сложих книгата пред него и дръпнах един свободен стол до дъската, точно до неговия.
— В момента не мога да си спомня точните откъси, но съм си ги отбелязала.
Той седна по-изправен на стола си, докато аз се преструвах, че разлиствам страниците и разсъждавам на глас. Томи продължи да ме поглежда, видимо объркан, докато не му се усмихнах и не му намигнах, от което да си направи извода, че всъщност съм дошла заради него. Номерът мина. Той сложи ръка пред устата си, за да скрие усмивката си, и отново се надвеси над чина — сигурно сменяше всички запетаи с точки или слагаше главни букви на произволни думи в изречението.
— Ето това.
Намерих страницата, където бях изписала всички бели полета, за да дам израз на раздразнението си колко депресиращ беше целият разказ. Често правя така. Обичам да добавям свои собствени думи в книгите, все едно си говоря с автора и двамата водим спор, от който съответната история става по-жива отпреди, когато все още не съм я прочела.
— Знаеш, че тази книга е училищна собственост, Хети. Не бива да драскаш по нея.
— Ами глобете ме.
Томи и другият ученик се засмяха, но и двамата се опитаха да се престорят, че са се закашляли.
— Ето тук например. Изобщо не разбирам идеята на този герой. Защо се обесва, след като се прибира у дома? Преживял е войната, а след това решава да се самоубие? Ако искаше да умре, трябваше просто да тръгне срещу вражеската армия с голямо бяло знаме над главата.
— Помисли си за спомените, които продължават да го измъчват, и за вината, която изпитва за смъртта на своя приятел. Може би ако наистина беше преживял войната, той щеше да успее да продължи с живота си. В този разказ О’Брайън иска да почувстваме, че някаква част от този герой наистина е загинала във Виетнам, просто той все още не си е дал сметка за това.
— И все пак погледнете колко е дълъг този разказ — настоях аз.
Протегнах се да разлистя книгата и докоснах с пръсти ръката му, без да искам.
Докосването беше като електрически шок. Усещането прониза цялата ми ръка и аз застинах за миг, неподготвена за него. Хвърлих поглед към Томи, но компютърът на Питър скриваше както ръцете ни, така и книгата. Бяхме по средата на училището, на пет метра от моя приятел, но никой не можеше да ни види. Сърцето ми заби по-силно, а дишането ми се учести. Питър не беше помръднал и едно мускулче. Сякаш и той беше зашеметен.