Внимателно, много внимателно разлистих страниците обратно до началото на разказа, като се взирах в ръката му. Беше красива, с дълги пръсти, квадратни нокти и рехави косъмчета по кокалчетата и китката.
— Поне двайсет страници — казах аз притихнала, все едно бях останала без дъх. Бях почти сигурна, че Томи не ме чува. — И нищо не се случва — добавих.
— Героят не може да продължи напред. Точно затова не спира да обикаля около езерото. Ако го беше направил само веднъж, нямаше да почувстваш както трябва неговото безсилие.
Неговият глас също беше притихнал, макар че нито един от нас не поглеждаше другия. И двамата се взирахме в бюрото и книгата пред себе си.
— Ако не може да продължи… — преглътнах и отново протегнах ръка, този път нарочно, за да я отпусна точно до неговата, така че едва да се докосват — какъв е смисълът?
Кожата му беше твърда, не като кожата на Томи, която беше по бебешки мека, и аз почувствах топлината от кутрето му, която преливаше в моето кутре и изпълваше цялото ми тяло. Искаше ми се да сложа ръка върху неговата и да сплета пръстите ни, но не посмях. Томи всеки момент можеше да се изправи и да ни види. Някой можеше да мине по коридора и да надникне през прозорчето в стаята. Отлетя една секунда, после втора, а Питър все така не помръдваше ръката си, отпусната до моята, и аз се наслаждавах на този мимолетен забранен контакт.
Питър дълбоко си пое дъх, после отговори внимателно и ясно:
— Героят вече е направил своя избор. Точно това е смисълът на разказа. Затова сега трябва да понесе последиците от своите решения. — Прочети отново този откъс — добави той, като взе книгата и прекъсна контакта помежду ни.
Сърцето ми натежа като камък в гърдите. Той намери откъса, който търсеше, и ми подаде книгата, сетне се отдръпна на безопасно разстояние от мен.
Думите сякаш плуваха по страницата. Нямах никаква представа какво означават. Спомних си първата си среща с Томи — как ме беше хванал за ръка и ме беше завъртял толкова мило, а аз не изпитах нищо, дори частица от реакцията, която бях усетила току-що от мимолетното докосване до кожата на Питър. Ако бях нормално момиче с нормални мечти, главата ми щеше да се завърти от несигурното докосване на Томи Кинакис. Щях да се кикотя, когато го обсъждам с приятелките си, и да го притеглям по-близо, вместо да навеждам глава и да се извръщам от него. Всичко щеше да бъде толкова по-просто, че ми стана жал за момичето, което никога нямаше да бъда. Колкото и добре да играех тази роля, аз никога нямаше да се вживея в нея.
Значи беше дошло времето да спусна завесата и да се поклоня.
— Добре. Струва ми се, че разбирам какво ми казвате.
Затворих книгата и я прибрах.
— Надявам се, че поне ще помислиш върху думите ми, преди да напишеш съчинението си.
— Разбира се — отвърнах и добавих по-тихо: — Винаги мисля за това.
Преди да успее да ми отговори, аз извадих лист хартия и надрасках нещо на него, после се изправих и взех якето и раницата си. Застанах между момчетата и Питър, така че да не го виждат, и му подадох листа, по средата на който му бях написала:
Как ти се струва новият приятел на Хети?
Питър рязко вдигна глава и ме изгледа втренчено, а по лицето му се изписа объркване. Позволих на сърцето си да забие по-спокойно и бавно му се усмихнах — усмивка на съучастник, разкриваща всичко, без да има нужда от нито една дума, усмивка на актриса, която осветява цялата сцена и се обръща към всеки човек в публиката, за да му каже: „Аз съм твоя, само твоя“. Усмихнах му се със силата на всичко, заровено дълбоко в мен, което копнееше да излезе на свобода.
И точно когато в погледа му започна да просветва разбиране, аз се обърнах и излязох от стаята, като намигнах на Томи, докато минавах покрай него.
Питър
четвъртък, 6 декември 2007 година
Как ми се струва новият приятел на Хети? Какво мисля за Томи Кинакис? Ето какво: мисля си, че приятелката на това момче е социопат.
Всяка крачка, която правех, твърдо и безмилостно смилаше хрущяла в коленете ми с мрачно удовлетворение. Имах нужда да унищожа нещо и собственото ми тяло беше единственото, с което разполагах.
Откакто бяха свършили тренировките по крос, отново бях започнал да тичам нощем, а тези зимни нощи бяха безкрайни. Снегът, който бе навалял за Деня на благодарността, се беше стопил и отстъпил място на сух, мрачен декември. Слънцето се предаваше и пропадаше зад хоризонта още докато паркирах на алеята пред къщата на Елза след работа, като хвърляше един последен слаб лъч по върха на металния силоз за зърно, преди мракът да погълне всичко и да започне тишината. Бяха изчезнали насекомите, които огласяха лятото с цвърченето си. Дори кокошките бяха замлъкнали. Нямаше нищо, което да разнообразява непрекъснатото ми усещане за вина, освен физическото усилие.