Бях си купил челник, за да виждам къде стъпвам, и лъчите от него трескаво подскачаха по камъните. Бягах по средата на чакъла, с който беше застлан черният път, между далечните постройки на фермите, които просветваха като миниатюрни корабчета в бурно, но замръзнало море. Покрай пътя се издигаха дървета с голи клони, подобни на призраци на лунната светлина, но аз почти не им обръщах внимание.
Тя излизаше с Томи, за да има алиби.
Откакто беше напуснала със самоуверени крачки кабинета ми, не можех да мисля за нищо друго. В хамбара ми беше казала, че ще се превърне в последното момиче на света, за което някой би си помислил, че има любовна афера с учителя си по литература — и тази мащабна измама очевидно беше част от нейния план. Томи беше реквизит — нищо повече от реквизит за това момиче. Останалата част от следобеда и вечерята бяха минали като в просъница, докато се опитвах да смеля мащаба на онова, което бе сторила. Тя поддържаше многобройни самоличности; това беше единственото възможно обяснение. Беше опасна, пресметлива, диаболична и… гениална. Беше гениална, проклета да е.
След онази вечер в хамбара бях прекъснал всякакви връзки, като отказвах да я заговоря или да я игнорирам в час, защото да я игнорирам щеше да означава, че съм я нарочил за нещо, а аз не можех да си позволя да се отнасям по-различно с нея, отколкото с всички останали ученици. И все пак веднъж на обяд се подхлъзнах. Карл забеляза, че я наблюдавам, докато бяхме в стола.
— Проблеми? — попита ме той.
Само това. Ако не друго, Карл беше лаконичен.
Той хвърли поглед на Хети. Макар да се предполагаше, че като дежурни учители в стола би трябвало да наглеждаме учениците за сбивания и друго неприемливо поведение, обикновено двамата с Карл си седяхме отстрани.
— Не — отговорих и бързо извърнах поглед, като натъпках една хапка в устата си.
— Би трябвало да е забранено да носят такива блузи, докато не навършат осемнайсет — отбеляза той.
Изведнъж ми стана трудно да преглъщам.
— Някои от тях дори не приличат на деца. Момчетата — да, разбира се. Момчетата вече не се превръщат толкова бързо в мъже. Но тези момичета…
— Да, знам.
Въздържах се отново да погледна към Хети, но се чувствах така, все едно истината беше изписана по лицето ми. Сведох очи към сандвича си, сякаш бях привлечен от яйчената салата върху него.
— На това място понякога все още се женят направо след гимназията — продължи Карл, който този ден беше разговорлив по някаква причина.
Понякога добавяше „на това място“, когато говореше с мен, все едно беше неохотният ми екскурзовод в нравите на дълбоката провинция в южната част на щата Минесота.
— Човек трябва да внимава — завърши той.
Не отговорих и дори не вдигнах поглед, така че двамата прекарахме останалата част от обедната почивка, потънали в собствените си мисли. Ако беше заподозрял нещо за мен и Хети, той с нищо не го показа, а след онзи ден аз не допуснах повече грешката да погледна към нея.
Единствените ни отношения през последния месец бяха посредством съчиненията, които пишеше за домашно. Четях ги на горния етаж, в стаята с компютъра, като се срамувах колко силно ми въздействаха думите, които беше употребила. Въпреки всичко, което се беше случило, тя си оставаше едно от най-интелигентните момичета, които бях срещал през живота си, с пъргаво и оригинално мислене. Представяше нови и нови гледни точки, оборваше собствените си аргументи и се обръщаше на сто и осемдесет градуса, за да прегърне някаква съвсем нова теория, която по-късно също подлагаше на съмнение и оставяше недовършена в края на съчинението си — като награда и предупреждение едновременно. Явно не пишеше чернова на съчиненията си, но на мен това ми харесваше. Все едно слушах как мисли на глас, все едно самата страница дишаше с нейния дъх. Никога не ѝ пишех по-малко от отлична оценка, дори когато структурата на съчинението очевидно се нуждаеше от подобрение, защото знаех, че ще използва правото си да ми поиска обяснение, а не исках да рискувам да ми се наложи да говоря насаме с нея.