И след като толкова бях внимавал да поддържам дистанция помежду ни, тя въпреки това беше успяла да ме издебне от засада — точно когато бях започнал да се отпускам и да си мисля, че е продължила напред. Даде ми онзи лист хартия и отново ме хвърли на шибаната клада.
Завих към паркинга до езерото Кросби и минах покрай един пикап, в който нямаше никого. Наоколо също не се виждаха хора; пикапът изглеждаше така, като че ли са го изоставили преди няколко седмици. Забавих крачка, когато стигнах до неравния терен на пътеката около езерото. „По-меки крачки — бях казвал на момчетата от тренировките. — По-стегнато тяло.“
Но нямаше нужда да си припомням това. Стомахът ми се стегна от само себе си, когато стигнах до отсрещния край на празния хамбар и забелязах, че прозорецът под големия дъб свети.
Не. Беше невъзможно.
Спрях на място, не че бях останал без дъх, както се опитвах да си внуша. Тичането всяка нощ — което се предполагаше да бъде едновременно наказание и бягство — вместо това само ме беше направило по-силен, но явно не толкова, че да продължа да тичам и сега.
Сигурно са просто някакви младежи, опитах се да се убедя, докато изключвах челника си. Някакви младежи са дошли тук, за да пият бира или да пушат трева. Промъкнах се по-близо, като успокоявах дишането си и през цялото време се обвинявах, че съм проклет идиот заради това че не се обръщам и не хуквам обратно към гората.
Доближих се достатъчно, за да надникна вътре, и я видях.
Беше постлала едно одеяло на пода и бе запалила туристически фенер до него. Седеше с кръстосани крака и четеше книгата в скута си, а до нея имаше бутилка с вода. Дългата ѝ коса беше прибрана в качулката, а страните ѝ сияеха в оранжево на светлината на фенера. Въпреки че преди малко ми беше топло, забелязах как дъхът ѝ ставаше на пара на фона на тъмното яке. Нещо в изправената стойка на раменете или в начина, по който беше свела глава към книгата, ми напомни за Алиса в Страната на чудесата, а и ме обзе световъртеж, все едно аз бях пропадащият в заешката дупка.
Обърнах се и тихо се отдалечих до мястото, където започваше пътеката. Едва различавах редицата от дървета, която отбелязваше границата на имота на Елза. Трябваше просто да светна челника и да се затичам. Прасците ми започваха да изстиват и да се стягат. Сега беше моментът да продължа да бягам — но не можех да го направя.
Погледнах обратно към хамбара и хоризонта зад него, на който не се виждаше нищо. Тя беше сама, напълно уязвима, и гневът ми изведнъж се насочи право срещу нея, като ме изпълни със зашеметяващо задоволство. С пет крачки прекосих откритото пространство и бутнах навътре скърцащата врата. Тя вдигна очи, стресната от присъствието на друг човек.
— Какво правиш тук, по дяволите?
Когато откри, че съм аз, на лицето ѝ се изписа усмивка.
— Уча.
— Глупости.
— Не, уча по история. Мога да те уверя, че Ренесансът не е глупост.
Когато забеляза ластичната лента на главата ми, усмивката ѝ се разшири.
— Какво е това?
— Челник.
Рязко го свалих от главата си и го натъпках в джоба си.
— Добре — каза тя.
Изглеждаше развеселена от потните ми дрехи и неприкрития ми гняв.
— Отговори на въпроса ми, Хети. Какво правиш тук?
— Вече ти казах. Подготвям си домашното.
— Не, би трябвало да си подготвяш домашното у дома или в училищната библиотека.
— Библиотеката е затворена.
— Добре, в някоя топла, добре осветена стая — изплюх всяка дума, без да обръщам внимание на остроумните ѝ възражения. — А не в някаква проклета неотоплена постройка посред зима.
Тя остави книгата, изправи се и се обърна към мен, като свали качулката на синьото си карирано яке, с което изглеждаше около петгодишна.
— Престани, тук е поне четири градуса. Ако имаше басейн, можехме направо да скочим в него. — Тя се разсмя, после добави: — Всъщност те чаках да дойдеш.
— Откъде знаеш, че тичам насам?
— Не знаех, но си помислих, че може би ще го направиш. След онова, което ти казах.
— А ако не бях дошъл? Просто щеше да идваш тук всяка нощ, докато не умреш от студ или някой друг не те намери пръв? — настоях и пристъпих към нея.
— Кой може да дойде тук?
— Кой ли не! Господи, Хети. Защо не мислиш с главата си?
— Според мен реагираш малко пресилено — каза тя.
Започваше да се ядосва. Добре.
— Можеше да те изнасилят или да те оберат.
— Доста песимистична прогноза — отбеляза тя.
— Никой нямаше да те чуе, ако започнеш да пищиш.
Застанах на ръба на абсурдното ѝ одеяло за пикник, като се надвесих над нея.