— Не сме в Минеаполис, Питър. Ако случайно не си забелязал. Намираме се в Пайн Вали, където никога не се случва нищо лошо, с изключение на сушата. А аз съм си донесла вода, нали виждаш?
Тя отново се опитваше да разведри настроението. Нямаше да стане.
— Защо излизаш с него?
— С Томи? — Лицето ѝ незабавно светна, все едно бях задал точно този въпрос, на който се беше надявала. — Как ти се струва? Одобряваш ли го?
— Кажи ми, че този идиот наистина ти харесва. Кажи ми, че не го използваш, за да стигнеш до мен.
— Предпочитам да мисля за това като за нещо, което правя в интерес на обществото. Всички са доволни, че излизаме заедно. Не можеш да си представиш.
Тя изглеждаше безкрайно доволна от себе си и аз не издържах.
— Защо? — настоях, като я сграбчих за раменете.
Разтърсих цялото ѝ тяло над фенера, така че сянката ѝ започна да се мята по стените и тавана. Задоволството по лицето ѝ се стопи. Явно най-сетне разбра, че нямаше да участвам в нейната игричка.
Отново я разтърсих, като я вдигнах във въздуха и оставих синини по раменете ѝ.
— Защо правиш това?
— Защото те обичам.
В сенките от светлината от фенера очите ѝ бяха широко отворени и тъмни. Последните ѝ думи прозвучаха неуверено и аз осъзнах колко сме близо един до друг: на един яростен, болезнен дъх разстояние.
Веднага я пуснах и се извърнах, като се опитвах да си възвърна самообладанието.
— Това е увлечение. Ти не ме обичаш, ти си влюбена в мен.
Избърсах студената пот от челото си и се опитах да възстановя някаква дистанция помежду ни.
— Никой няма да заподозре нищо, Питър — каза тя.
Беше застанала точно зад мен.
— Престани.
— Никой няма да разбере, че съм твоя.
— Ти не си моя.
Извърнах се и тя също застина на мястото си. Не беше толкова самоуверена, че да прекоси и последното разстояние помежду ни. Все още си беше дете. Възползвах се от това колебание, от този последен проблясък на невинност.
— Не виждаш ли колко грешно е това?
— Не знаех, че си ти. Не знаех, докато не стана твърде късно. Вече бях пропаднала в любовта си.
Сега говореше тихо и умолително, а гласът ѝ започна да разрушава нещо в мен — нещо, което се бях опитвал да укрепя през последните няколко седмици.
— Просто искам и ти да ме гледаш така, както го чувстваш. Знам, че е така. Въпреки че не можех да си го представя.
— Какво смяташ да правиш, Хети? Да спиш и с двама ни?
— Не — каза тя, като преглътна тежко. — Само с теб.
Устата ми пресъхна и сърцето ми започна да бие опасно силно.
— Но ти го оставяш да те целува.
— Ревнуваш ли?
По лицето ѝ пробягна усмивка и веднага изчезна.
— Това е просто актьорско изпълнение, Питър. Не е толкова трудно да се преструвам на приятелката на Томи. Можех да се справя с тази актьорска задача още когато бях на дванайсет.
Пристъпих още една крачка към нея, привлечен въпреки разума си от това момиче, което непрекъснато сваляше нови и нови маски като матрьошка, всяка една по-дръзка от предишната — беше като психологически стриптийз, който ме измъчваше с копнежа да я разкъсам, за да видя с очите си коя или каква беше всъщност.
— Целият ти живот ли е актьорска игра?
Хети сведе глава и по лицето ѝ най-сетне пробяга нещо като срам.
— Да — прошепна в отговор тя.
— И каква роля би трябвало да играя аз?
— Никаква! — възкликна тя и отново вдигна глава.
— Ти си планирала цялата тази сцена.
— Не! Изобщо не е така.
— Кой трябва да съм аз, Хети? Учителят от големия град, който проваля живота си заради теб? Който те прегръща цялата, с всичките ти преструвки? Ето така?
За един удар на сърцето прекосих дистанцията между нас и отново я сграбчих.
— Това ли е моментът, в който трябва да ти се обясня в любов? Сега ли трябва да ти кажа, че не мога да спра да мисля за теб, по дяволите?
— Да — изхълца тя.
— И как продължава тази фантазия, Хети? Какво се случва после?
В очите ѝ се тълпяха страх, гняв и възбуда — всичко, което измъчваше и мен самия след онази пиеса по „Джейн Еър“ — и тогава аз си дадох сметка какво се случва после и вече не можех да се възпра да не го направя.
Двамата се раздвижихме едновременно. Устата ѝ стана моя във вихър от устни, език и зъби и аз я съборих на пода заедно с мен, право във водовъртежа на ада, който ни посрещна с отворени обятия.
Хети
януари 2008 година
Изгубих девствеността си на петнайсет години, макар че „изгубих“ не е подходяща дума за това, което се случи. Не съм я изгубила наистина, все едно е тетрадка за домашно или мобилен телефон. Нямаше как да я намеря и да я върна обратно. Аз я отдадох — в сутерена на Майк Крествю, на един стар диван с тапицерия на растителни мотиви, докато гледахме „Властелинът на пръстените“. Предполагам, че като за първи път беше съвсем типично, с единственото изключение, че аз не бях хлътнала по Майк. Основното чувство, което изпитвах, беше любопитство. Няма как да гледаш толкова много сезони на „Сексът и градът“ и да не си поне малко любопитна. А Майк беше симпатичен — последна година в гимназията, нетърпелив да замине, за да продължи да учи в големия град. Сигурно точно това нетърпение ми е било най-симпатично у него.