Бяхме стигнали до онзи момент във филма, в който Гандалф се бие с огненото чудовище и след това пропада в ада или каквото е там, когато аз се обърнах към Майк и го попитах дали иска да правим секс.
Той изглеждаше доста изненадан. Двамата с Грег бяха по-добри приятели, отколкото бяхме ние двамата с него, но Грег беше заминал някъде за почивните дни, така че бях дошла сама на гости у Майк.
— Имаш ли презерватив? — попитах го. — Ако нямаш, можем да забравим за това.
Беше комично колко бързо намери презерватив и провери дали родителите му още са на пазар.
Самият секс беше нервно, странно преживяване, а аз не помогнах особено да стане по-добре. Майк каза, че не му е за пръв път, така че просто легнах по гръб и се оставих, като май повече наблюдавах, отколкото участвах. Онова, което си спомням най-ясно, ако не се брои грубата материя на тапицерията на дивана, която ме жулеше по задника, беше вената, която изскочи на челото на Майк, подобна на лъкатушеща река от кръв. След този ден реших, че съм разбрала какво представлява сексът, и не изпитвах желание да опитам отново.
Миналата есен, точно когато започнах да уча в гимназията, а Майк вече беше заминал за Минеаполис, за да се наслаждава на новия си живот, дядо ми почина точно по средата на прибирането на реколтата и се наложи родителите ми да тръгнат за щата Айова, за да се погрижат за погребението.
Дядо ми от години живееше в старчески дом, след като баба беше починала, а той бе получил удар. Преди удара беше същият като татко — корав, практичен мъж. С тази разлика, че татко имаше чувство за хумор, докато дядо винаги ми изглеждаше напрегнат, сякаш очакваше всеки момент да се случи нещо лошо, но не казваше и дума за това. След като получи удар, все едно нещо го обърна с хастара навън. През цялото време плачеше. Плачеше, когато ходехме при него в старческия дом, когато сестрата го слагаше да си легне вечер, дори когато се случваха неща, които би трябвало да го направят щастлив, например бейзболният отбор „Минесота Туинс“ да спечели мача. Все едно всички емоции, погребани дълбоко в него в продължение на осемдесет години, бяха започнали да текат през очите му.
Старческият дом беше потискаща сграда от бетон в покрайнините на Демойн, с напукана веранда, на която седяха всички стари жени от дома и се опитваха да ни заговорят от инвалидните си колички. Ние не ги поглеждахме, а не откъсвахме поглед от обувките на мама, докато влизахме. Дядо винаги ни черпеше със стари меденки, които можеха да ти строшат зъбите, и ние послушно седяхме и ги дъвчехме, докато мама си говореше със стените в стаята и се въртеше насам-натам, за да подрежда разни неща, а дядо се взираше в нас и по старото му лице с посивяла набола брада тихо се стичаха сълзи.
Когато той умря, аз се запитах дали татко няма да се разтревожи повече от това, че ще пропусне прибирането на реколтата. В нашия град никой не говореше за чувствата си. Хората просто понасяха ударите и загубите и едва кимваха, ако някой друг споменеше за тях. Беше прието да се пошегуваш като татко, но всяка друга проява на емоция бе посрещана с каменни физиономии, като на онези хора от картината „Американска готика“. Всичко оставаше скрито и понякога се питах дали изобщо го има. Но предполагам, че татко наистина е обичал баща си, защото замина по средата на прибирането на реколтата и намери фермер на сезонен договор, който да се погрижи за нивите, докато го няма.
Аз останах сама у дома до края на седмицата, за да не пропускам часовете, и трябваше да пътувам за погребението в неделя. Един следобед си четях на люлката до къщата, като разсеяно прокарвах ръка по очертанията на гърдите си, докато разлиствах страниците, когато вдигнах очи и видях на пет метра от себе си Марко, който ме гледаше втренчено. Беше високо и набито момче — с онова телосложение, което се получава от тежък труд в комбинация с много храна от закусвалнята, мускули върху мазнини върху мускули. Татко ми беше казал, че е родом от Гватемала, имаше тъмна кожа и тъмна коса, но очите му бяха светли и приковани в ръката върху гърдите ми.