— Иска да ме заведе на казино за рождения ми ден — обясних им една вечер на масата със сервиран бьоф „Строганов“.
Татко се разсмя, мама се намръщи и двамата ми заявиха, че не ми разрешават да изгубя повече от двайсет долара в казиното, но това беше достатъчно, за да придаде максимална достоверност на моята измислица. В повечето случаи тази тактика беше ключова в отношенията с моите родители. Беше достатъчно да си призная за някаква малка пакост, за да им затворя очите за всякакви други възможности за неприемливо поведение от моя страна. А дори да подозираха нещо друго, сигурно беше в същия спектър от неща, които вече можех да направя сама, след като съм навършила осемнайсет години — да се татуирам или да си купя цигари. Да спя с женения си учител по литература, беше толкова далеч от радара на подозренията им, че бе смехотворно.
Останалата част от декември премина със скоростта на бавноразвиващ се айсберг. Всеки ден се точеше като цяла вечност. Смените ми в дрогерията бяха безкрайна поредица от клиенти. Томи ме заведе на автокино и се опита да ме опипа през пуловера. Порша се разболя от грип, а след това ми го предаде — със зачервеното гърло, кашлицата и всичко останало. Единственото хубаво нещо този месец беше часът на Питър, където седях отпред, както обикновено, и се преструвах, че не поглъщам с очи всяко негово движение. Продължавах да си бърборя с Порша и Маги и да споря с повечето от аргументите на Питър, точно както обикновено. Единственият ни физически контакт беше един път, когато събираше домашните; бе помолил всички да предадат съчиненията си напред по чиновете, а след това мина покрай първите чинове и събра купчините. Аз му подадох купчината от моята редица и пръстите ни се докоснаха за миг. Това беше всичко.
Но един ден, в седмицата преди Коледа, току-що бях довършила едно съобщение на мобилния си телефон, когато се чу звънецът и Питър веднага каза:
— Хети!
— Да? — отговорих и изпратих съобщението си, преди да се изправя на чина.
— Телефонът — при мен. Веднага. Ще си го вземеш след часовете.
Изтърчах до катедрата, обзета от екстаз, че съм нарушила правилото за използване на мобилни телефони в час. Стори ми се гениално как си намери извинение да ме види насаме, но след часовете в кабинета му имаше цяла групичка от ученици втора година, които учеха за изпитите.
Той вдигна поглед от тълпата пред себе си, когато влязох, и каза:
— О, Хети. Телефонът ти е там. Следващия път го остави у дома, става ли?
Кимнах и си го взех, обзета от пълно разочарование, след като през половината ден си бях фантазирала как ще се докоснем, ще си прошепнем нещо или дори ще се целунем тайно зад вратата.
Едва след като си събрах учебниците от шкафчето, забелязах полученото съобщение на телефона си. Беше изпратено до мен от мен самата преди половин час.
От косата ѝ висяха още пет глави на разпнати, безизразни като нея.
Ти ли си това? Не спирам да те гледам, колкото и да не искам. Да те гледам, е единственото ми препитание.
Провери предната дясна гума на колата си.
Излязох почти на бегом от училище, прекосих паркинга и открих върху гумата един правоъгълен пакет, увит в златна хартия, скрит под калника.
Качих се в пикапа и го отворих, като първо се огледах, за да се уверя, че никой не ме вижда. Беше книга — издание с твърди корици на „V“, първият роман на Томас Пинчън, от който бе цитатът в съобщението. Точно това беше книгата, на която искаше да получи автограф, когато за пръв път го бях срещнала случайно във форума. Струваше ми се, че това се е случило преди цял един живот. Вътре не пишеше нищо. Той беше внимавал да не остави никаква следа, която да ни свързва, но в момента това изобщо не ме интересуваше. Защото ми беше направил подарък за Коледа.
Подуших хартията, с която беше опакована книгата, и прошепнах думата на глас — „препитание“, — като се чувствах зашеметена от щастие; беше по-силно, отколкото през целия ми живот досега.
Тази година получих и още един неочакван подарък. Джералд ми изпрати видеокамера с бележка, написана със завъртения му почерк, в която ми пожелаваше упорита работа и да се посветя на съвършенството. Двете с Порша прекарахме последните няколко вечери преди коледната ваканция, като изпълнявахме пред камерата сцени от любимите си филми, и така времето мина по-бързо.