Тази Коледа беше много странна. Макар че Грег не ми липсваше, или поне не точно, беше неестествено да не бъде с нас, да не отваря подаръците си със замах и да крещи от изненада или вълнение. Нямаше никой друг, с когото да деля вниманието на мама и татко. Двамата седяха на дивана, като духаха кафето в чашите си, за да изстине, и ме гледаха с престорено щастие — от онова, при което се правиш, че всичко е нормално — докато отварях единствената голяма кутия под елхата.
Подаръкът ми се оказа куфар — прекрасен куфар. Беше компактен и семпъл, с хитро разположени джобове и разделители от вътрешната страна, а колелцата му сякаш бяха направени от титан. Докато обикалях с него около кухненската маса, жужаха тихо и елегантно по ламината.
— Страхотен е — казах им искрено аз, а после силно ги прегърнах един по един.
— Ако следващата година ще обикаляш света, трябва да си подготвена както трябва — отговори татко и разроши косата ми, която и без това беше разрошена, след като току-що бях станала от леглото.
Мама първо ми показа как да почиствам петната и праха от куфара, така че черната материя да продължи да изглежда толкова добре, а след това ми приготви огромен омлет с шунка, бекон, зелени и червени чушки, който не можах да изям и наполовина.
Веднага опаковах багажа си в куфара и го сложих в ъгъла на стаята си, докато декември се превръщаше в януари, а на сутринта на 5 януари, събота, го сложих на седалката до шофьора в моя пикап — където изглеждаше абсурдно не на мястото си — и подкарах към хотел „Краун Плаза“ в центъра на Минеаполис.
Бях останала без дъх, когато почуках на вратата на стаята му, и след като ми отвори, двамата се изгледахме втренчено.
— Здравей.
Вместо да отговоря, само се усмихнах, защото нямах доверие на гласа си в този момент.
— Заповядай — каза той, като отстъпи встрани и неловко махна с ръка към стаята.
На бюрото имаше ваза с лилии. Отидох при тях и докоснах едно от белите им листенца с неравни ръбове.
— Хубав хотел — отбелязах аз.
— Не, не — имам предвид, че хотелът наистина е хубав, но аз донесох цветята. Веднъж ми каза, че са ти любимите.
Струваше ми се малко стреснат, но все пак ме доближи. Пуснах дръжката на куфара си, извадих едно цвете от вазата и вдъхнах аромата му, като затворих очи.
— Благодаря ти.
— Честит рожден ден.
Почувствах топлина, когато чух гласа му толкова тихо и близо до ухото си. Не вярвах, че е възможно да бъда по-щастлива, отколкото в този момент, когато мълчаливо стоях до него, цялата вечер беше пред нас и нямаше никой друг на света, който да ни попречи. Обърнах се към него и съблазнително се усмихнах.
— Няма ли да има друг подарък за мен?
Той вдигна ръка и прокара пръст по брадичката ми.
— Все още не знам.
Пристъпих по-близо и вдигнах лице към неговото.
— Как да ти помогна да разбереш?
Той не ме разочарова. Бавно, съвсем бавно се наведе и ме целуна. Никога не ме бяха целували така — сякаш целувката му беше направена повече от въздух и обещания, отколкото от плът и кръв. Почувствах как омеквам и се навлажнявам. Протегнах се да разкопчея ризата му, но той ме спря.
— Не.
— Не? — повторих аз, все едно никога не бях чувала тази дума.
Той се засмя и ми сложи шала.
— Сега излизаме.
Навън беше адски студ, така че тръгнахме да се разхождаме по плетеницата от покрити галерии, които свързваха небостъргачите в центъра на града на нивото на втория етаж, осеяни с входове на магазини и корпоративни офиси. Повечето от магазините бяха затворени за уикенда, така че само разглеждахме витрините и влизахме в малкото, които все пак работеха. Питър избра лъкатушещ маршрут, с който прекосихме идеалния център, а след това се спуснахме на нивото на улицата в театралния квартал, където имаше повече хора. Разпознах старата фасада със светещи крушки на театъра, където бях ходила да гледам „Лешникотрошачката“, когато бях на десет години.
— Имаш предвид, миналата година? — пошегува се той, когато му споделих това.
— Не знам, стари човече. Защо не ми го издълбаеш на каменна плоча, за да не забравям колко съм малка?
— Забравих си длетото.
Той протегна ръка и просто хвана моята, и двамата продължихме да се разхождаме така, ръкавица в ръкавица, все едно го правехме всеки ден, и никой от хората, с които се разминавахме, дори не ни погледна.