Продължихме да се шегуваме, да се закачаме и да се държим така, сякаш сме пили, макар че и двамата бяхме напълно трезвени — докато не стигнахме до един ресторант със сини светлини над входа, които се издигаха на три етажа височина.
— Гладна ли си? — попита ме той, като ми отвори вратата, облицована с мозайка в ярки цветове.
Беше ранен следобед и в ресторанта нямаше много хора, така че ни настаниха веднага. Оказа се ресторант за тапас, един от любимите на Питър, и той ми каза да си поръчам всичко, което ми хареса в менюто. Скоро цялата маса беше покрита с миниатюрни чинийки с екзотична храна и аз опитах от всичко. Макар че някои неща се оказаха странни на вкус, повечето бяха много вкусни. Любимото ми беше телешки език в зелево листо с някакъв невероятен сос, в който да си го топиш. Предложих на Питър да го опита, но той отказа.
— Аз съм вегетарианец.
— Какво?
Не очаквах това. Огледах масата, все едно можех да открия някакво доказателство, че яде месо, и едва тогава си дадох сметка, че всички неща от неговата страна бяха със сирене, зеленчуци и тесто. Беше съвсем незначителна подробност, но някак си успя да ме разколебае, сякаш ни отдалечи още малко един от друг.
— Какво друго не знам за теб?
Той се усмихна и се замисли, преди да отговори.
— Мразя тофу — каза той и дори се намръщи при тази мисъл. — Веганите сигурно ще ме прокълнат, но това нещо винаги ми напомня за „Отровно зелено“, онзи антиутопичен филм с Чарлтън Хестън.
— Аз никога не съм опитвала тофу.
— Имаш късмет, че е така.
Засмях се и го попитах:
— Защо стана вегетарианец?
— Майка ми беше такава. И, общо взето, ме отгледа по този начин.
— Аз обичам пилето на мама.
— Аз обичах печурките на мама.
— Гъбите са гадни — обявих аз. — От къде на къде хората ще ядат гъбички?
— „Гъби“ и „гъбички“ не е едно и също — поправи ме той.
— Благодаря за уточнението, много си забавен. И между другото, мразя да ме поправят.
Питър затвори очи и поклати глава в знак на съжаление.
— Повярвай ми, и аз мразя да го правя. Излиза ми от устата, преди да се усетя.
— И при мен е така. Понякога по средата на разговора изведнъж осъзнавам, че не вярвам на нито една дума, която казвам.
Бях грейнала от щастие, увлечена от тази игра, в която разкривахме лични неща за себе си, но Питър притихна и точно тогава сервитьорът дойде да ни попита дали не искаме да си поръчаме нещо друго. Когато отново останахме сами, той се наведе над масата и ме хвана за ръката, като ме гледаше в очите, и в този момент на света за мен нямаше нищо друго, освен тази маса и ние двамата, плътно обгърнати в нейния кръг от светлина.
— Кажи ми нещо истинско — помоли той.
— Току-що го направих. За пилето на мама. И за гъбите.
Закачливата ми усмивка се разколеба, докато го казвах.
— Това е друго. Това са подробности. Факти без смисъл и без тежест. Фактите са навсякъде. Кажи ми нещо дълбоко — нещо, което е също толкова част от теб, колкото са дишането и зъбите ти; нещо, за което дори не можеш да си представиш как да излъжеш. Кажи ми нещо, което да те запази само за мен в този момент.
За миг останах втренчена в чиниите на масата, после споменът се появи в главата ми, все едно през цялото време бе очаквал да го разкажа. Погалих пръстите му със своите и се запитах откъде да започна, а после си зададох въпроса какво ще си помисли за мен, когато свърша. Поех си дълбоко дъх и заговорих, като внимателно подбирах думите си:
— Когато бях малка, винаги се влачех след брат си Грег и близнаците Бийсън, които живееха през една ферма от нас. Бяха по-големи момчета, които обичаха по-грубите игри, и аз едва успявах да не изоставам с колелото си, когато бях с тях, а освен това не бяха особено мили с мен. Ако имаше някой друг, с когото да си играя, сигурно нямаше да ходя след тях. Но когато живееш в дълбоката провинция, се налага да си играеш с този, чийто дом е близо.
Понякога отивахме да гоним котките, които живееха в хамбарите, или да плуваме в езерото. Понякога ме караха да крада разни неща от дрогерията, защото никой не ме спираше, освен да ме попита как е мама. Друг път просто ми казваха да се прибирам.
Един ден решиха да отидат с колелата си до кариерата и ги последвах, както обикновено. Кариерата бе оградена от телена мрежа, но на няколко места оградата беше скъсана, а от години никой не беше работил там. Не беше трудно да влезем. Оставихме велосипедите си горе и се спуснахме по скалите. Приличаха на някакво великанско стълбище, изсечено в земята, все едно слизахме в някакъв друг свят. Аз бях много развълнувана и тръгнах да разглеждам наоколо веднага щом стигнахме до дъното. Момчетата подредиха консервени кутии и започнаха да ги замерят с камъни. Аз не им обръщах внимание и без да искам, минах пред тях, докато един камък ме удари ето тук.