Прокарах върха на пръста си по линията на белега, която минаваше точно под дясната ми вежда. Кожата там винаги ми се струваше твърде гладка, лъскава и хлътнала навътре.
— Паднах на земята и кръвта потече навсякъде. Влезе ми в окото, така че не виждах нищо. Момчетата започнаха да си крещят и да крещят по мен. Май беше забранено да влизаме в кариерата, за да си играем там. Когато ги обвиних, че са ме ударили нарочно, единият от близнаците — не знам кой точно — започна да ми говори на ухото и ми каза, че ако ги издам, ще си платя за това. Никога повече нямало да ме пуснат да си играя с тях, а ако се влача след тях, ще замерят с още камъни. „Но тогава наистина ще бъде нарочно“, каза ми той.
После се опитаха да ме избутат обратно нагоре по скалите, но аз все още не виждах нищо, а главата ми пулсираше от болка. На няколко пъти паднах и най-сетне Грег ми каза да не мърдам оттам, докато те отидат да доведат някого на помощ.
Останах да лежа на дъното на кариерата в продължение на цяла вечност или поне така ми се стори. Нямаше никаква сянка и от слънцето ми прилоша. Знаех, че ще дойде баща ми и ще трябва да го излъжа, и бях сигурна, че Господ ще ме убие на място. Нали на неделното училище ни казваха, че трябва да почитаме баща си и майка си? Представих си как самият Господ слиза по тези великански стъпала на скалата, посочва ме с пръст и ми забранява да се върна в обикновения свят.
Когато татко дойде, аз му казах, че сама съм се спуснала в кариерата, въпреки че момчетата са ми казали да не го правя, и съм паднала. Плачех и треперех в очакване на възмездието, което несъмнено щеше да се стовари върху мен, но татко просто ме вдигна с големите си ръце и ме носи по целия път обратно до пикапа си, а после ме закара у дома. И този ден никой не беше наказан. Дори аз.
Разсеяно потърках белега си, докато сервитьорът отнасяше чиниите ни.
— Грег и близнаците Бийсън ми бяха благодарни за това. Дори откраднаха за мен от любимите ми сладко-кисели бонбони, но аз бях като парализирана през цялата седмица. Продължавах да очаквам нещо да се случи и вече не издържах. Не се съмнявах, че трябва да бъда наказана по някакъв начин за стореното. Когато отидох на църква в неделя, казах единствената молитва, която съм отправяла за себе си. „Мили Боже — казах аз. — Ако си ми сърдит, порази ме веднага.“ Но нищо подобно не стана. Органът продължи да свири. Родителите ми продължиха да пеят химните. Когато осъзнах, че няма да ми се случи нищо лошо, ме заля вълна от облекчение. Значи Господ нямаше нищо против. Тогава започнах да се преструвам все повече и повече, всички ме приемаха все по-добре, и на следващата седмица казах същата молитва, както и на по-следващата. И продължих да я казвам всяка неделя, откакто бях на осем години. „Мили Боже, ако си ми сърдит, порази ме. Порази ме веднага.“ И всяка седмица, в която той не го прави, аз си тръгвам от църквата с чувството, че съм… опростена. Сякаш все още съм покрита с кал, но калта вече не е мръсна. Знам, че не съм добър човек, Питър. Не мисля, че някога ще стана такава. И това е нещо, за което не мога да си представя да излъжа. Не мога да вляза в църквата и да кажа: „Благослови ме, защото съм грешна“. Знам, че не бива да бъда благословена. Затова влизам и казвам: „Порази ме“. И макар да съм сигурна, че някой ден Господ наистина ще го направи, не мога да се променя, защото колкото и да ми се иска да бъда добра и да стана една от благословените… — вдигнах ръката му, целунах я по дланта и отпуснах лице върху нея — повече искам теб.
Потърках лице в ръката му, за да попия усещането за кожата му и да го запомня за следващите дни. Той ме погали с палец по бузата, като се взираше в мен, сякаш също искаше да ме запомни.
— Как ти се стори? — попитах го и гласът ми потрепери. — Мислиш ли, че беше достатъчно истинско?
— Мисля…
Той дълбоко си пое въздух и бавно го изпусна, после сложи ръцете ни обратно на масата и целуна моята.
— Мисля, че вече ще трябва да ни порази и двамата.
Върнахме се в хотела и бавно се съблякохме, като се наслаждавахме на телата си, които разкривахме един пред друг. Когато дрехите ни се озоваха на купчини на пода, той ме сложи да легна на леглото и се зае да изучава цялото ми тяло с леки докосвания. Докато обикаляше по мен, тихо ми говореше — колко красиви са гърдите ми, колко сладки са на вкус. Преброди корема ми, хълбоците, вътрешната страна на бедрата и думите му породиха нещо в мен, някакво диво животно, което се мяташе и напрягаше сили в тялото ми, сякаш изкова хиляди невидими емоции, уловени в кожата ми. Когато и той легна и проникна в мен, усещането стана твърде силно, за да го задържа в себе си, щастието изпълни очите ми и потече надолу по лицето ми.