Настъпи още едно дълго мълчание, после от другата страна на линията се чу въздишка и когато Бъд заговори отново, гласът му прозвуча на пресекулки. Сякаш това обаждане му струваше повече усилия, отколкото можеше да понесе:
— Господи, Дел. Не мога да мисля за нищо друго, освен за горкото ѝ тяло, което лежеше в моргата вчера. Двамата с Мона отидохме да си я вземем, а тя приличаше на парче месо, цялата подута и… не такава, каквато трябва да бъде. Малкото ми момиченце, малкото ми момиченце беше парче месо в моргата. — Следващите му думи бяха разкъсани от ридания. Едва успях да разбера какво казваше. — И аз ще изкормя кучия син, който го е направил. Ще го накарам да съжалява за това, че изобщо я е погледнал.
— Бъд. Чуваш ли ме, Бъд?
В отговор се чу само хриптене и тежко дишане.
— Аз ще го открия, Бъд. Хети има мен за това. Не ѝ трябва нейният баща да отиде в затвора. Мона също се нуждае от теб, нали така, както и Грег, когато се прибере у дома. Не бива да забравяш за тях.
Не знам дали ме беше чул, но дишането му постепенно се успокои. Слънцето започваше да изгрява зад хоризонта, като осветяваше кухнята в наситено, нажежено оранжево.
— Казваш, че ще ме арестуваш?
— Бъд…
— Дъщеря ми е мъртва. Едва вчера я държах в ръцете си, държах сладката ѝ гола главичка и я гледах как плаче за пръв път. Научих я да кара трактор, седнала в скута ми, а малките ѝ опашници ми влизаха в очите. Гледах я как играе кралица — толкова могъща и зла кралица, че не можеш да си представиш. Тя беше на мястото си на тази сцена. Осветяваше я цялата. И аз я прегърнах и казах колко добре се е справила, а след това я пуснах. Просто я оставих да си тръгне от онова училище и да умре. И проклет да съм, ако просто си седя и избирам с каква рокля да я погребем, докато нейният убиец е на свобода.
— Точно това трябва да направиш.
— По дяволите, Дел! Какво не ми казваш?
— Казвам ти, че се води разследване и ти ще разбереш кой е убил Хети в мига, в който му сложа белезниците.
Настъпи кратко мълчание, после връзката прекъсна. Отпуснах чело на ръката си.
След минута се изправих и отидох до прозореца, където се виждаше как небето просветлява зад къщите по улицата. Обикновено обичах да гледам такива изгреви — като адски огън, който изгаря облаците; когато имаше такива изгреви, двамата с Бъд понякога не обръщахме внимание на рибата, която дърпаше кордата, за да можем да продължим да седим в лодката и да се любуваме на хоризонта. Ходехме заедно на риба вече повече от две десетилетия. Всяка година той ме канеше в дома си на вечеря за Великден и тази година също бяхме седели около масата в трапезарията му, на която беше сервирана шунка с медена глазура. Хети се опитваше да измъкне от мен с колко мили в час може да кара над ограничението, без да я спрат, а тримата с Бъд и Мона се смеехме на това — а сега тя никога повече нямаше да отиде някъде и да кара бързо, за да стигне дотам. Бъд, който тогава ми беше казал направо да я глобя на място за „предумишлено шофиране с превишена скорост“, заплашваше да вземе закона в собствените си ръце. И ако не успеех да открия убиеца на Хети достатъчно бързо и достатъчно дискретно, може би щях да загубя и самия Бъд.
Тази сутрин значката ми тежеше. Изпих на един дъх останалото кафе в чашата си и излязох от къщи, обзет от изгаряща нужда да направя нещо, каквото и да е, за да напредна с разследването на този случай.
Отидох в дома на Карл Джейкъбс. Вчера Джейк беше говорил с Карл, той бе потвърдил версията на Лънд и повечето от отговорите им съвпадаха напълно. И двамата твърдяха, че са отишли в къщата на Карл, след като са заключили училището — всеки със собствената си кола, като Лънд беше карал след Карл. Бяха седнали в сутерена на Карл, за да изпият по една бира — и двамата твърдяха, че е била марка „Бъдуайзър“, — и си бяха поговорили малко, а след това Лънд си беше тръгнал. Карл смяташе, че трябва да е било в 10:25 вечерта, защото след това беше пуснал телевизора и бе хванал последните новини.
Онова, което не беше толкова ясно, бе темата на разговора им. Лънд беше казал, че са си говорили за пиесата и за работа. Според Джейк Карл не си беше спомнил веднага. След това пък казал, че са си говорили за спорт — за представянето на бейзболния отбор „Минесота Туинс“ през този сезон. Твърдеше, че не са обсъждали нищо друго.
Когато пристигнах у тях, беше седем без петнайсет — достатъчно рано, така че Карл все още да не е тръгнал за работа. Той отвори вратата, все едно беше чакал от другата страна, облечен и избръснат в началото на работния ден.