— Господин шериф. Не е ли малко рано? — рече той и хвърли поглед през рамото ми към полицейската кола.
— Достатъчно рано е, за да ми отделиш няколко минути.
Кимнах към коридора зад него и той ме пусна да вляза. Синът му бе застанал там, все още по пижама, но съвсем буден и донякъде изплашен, ако се съдеше по погледа му.
— Добро утро — поздравих момчето и докоснах периферията на шапката си.
Повечето деца се отпускаха, когато направех така, но не и това дете. Момчето сведе очи към пода, без да помръдне от мястото си.
— Може би Лейни ще може да го наглежда за една минута, докато разговаряме?
— Лейни! — извика Карл.
Жена му се появи, също по пижама. Не изглеждаше съвсем будна, нито доволна от живота.
— Какво? — попита тя, без да ме поздрави.
— Трябва да говоря с шерифа.
— Пак ли?
— Просто приготви Джош, става ли?
Тя поклати глава и подкара момчето по коридора, после затръшна вратата след себе си.
Карл ми направи знак да вляза в кухнята.
— Някой не обича сутрините, а? — попитах вежливо аз.
— За какво става дума, господин шериф? Вече отговорих на всички въпроси, които ми зададе вашият заместник, и пропуснах цял час заради това. Знаете ли как ме гледат всички?
— Как?
— Все едно… — той поклати глава. — Все едно имам нещо общо с цялата история.
— Имаш ли?
— Какво искате да знаете?
— Искам да знам какво знаеш ти, Карл — отговорих, като оставих шапката си на масата и го погледнах право в очите.
— Знам, че Хети Хофман е мъртва, това е всичко. От две години ѝ преподавам по история. Миналата година по американска история, а тази — по история на Европа. Европейската история ѝ беше по-интересна.
— Не говоря за това. Защо си излъгал Джейк?
— Излъгал?!
— Искам да знам за какво сте си говорили в сутерена в петък вечерта — и по-добре да не ми казваш, че е било за „Минесота Туинс“.
Той ме изгледа втренчено, застинал като статуя, после отиде до вратата и хвърли поглед по коридора. Сетне тежко се отпусна на един от столовете до кухненската маса и заговори по-тихо:
— За Лейни.
— Какво за нея?
Той въздъхна.
— Поговорихме си за нея. Когато Питър ми дойде на гости в петък вечерта, тя беше ядосана. Започнахме да се караме. Тези дни непрекъснато се караме. След това тя се качи горе, а двамата с Питър си поговорихме за това.
— За кое?
— За това, че и двамата сме се оженили млади. И не сме знаели в какво се забъркваме, по дяволите. Той също се е оженил веднага след колежа.
— Той има проблеми в брака си? Говорихте ли за това?
Карл помълча малко.
— Не. Не точно. Но ме попита нещо и аз не се гордея с отговора си. Точно затова не го казах на вашия заместник.
Зачаках мълчаливо и в крайна сметка той продължи:
— Попита ме дали щях да остана с Лейни, ако Джош не се беше родил. Ако можех да започна отначало и нямаше дете, за което да мисля, дали щях да остана? — Заговори още по-тихо: — И аз му казах, че не. Казах му, че според мен дори на Джош понякога му се иска да бяхме разведени. Караме се за такива глупости…
— За какво? — попитах аз.
Надушвах домашно насилие на хоризонта.
— За всичко. Бил ли си женен?
— Аха.
— Ха. Не знаех. И какво стана?
— Виетнам.
— Тя те остави, докато беше там?
— Не. Около две минути след като се върнах. Оказа се, че ме харесва повече на другия край на света.
Никога не говорех за Анджи, въпреки че мисълта за нея вече не ме измъчваше. Някога, в продължение на много дълго време, изпитвах горчивина заради начина, по който си беше тръгнала, но всичко това бе избледняло. Тя не знаеше какво да прави с един разгневен ветеран, но и аз не знаех какво да правя със себе си. Тя просто искаше щастлив, обикновен живот. Преди да замина, ме беше умолявала да отида в Канада заедно с нея вместо на война. Но аз бях постъпил достойно, както си мислех: бях поставил родината си на първо място, преди момичето. Писмата ѝ бяха едно от нещата, които ми помогнаха да оцелея там, и бяха единственото, което си спомнях за нея сега. Когато преди няколко години разбрах, че е загинала в автомобилна катастрофа недалеч от Дубюк, отново извадих всички писма. Беше странно усещане — да чета как ми беше писала да внимавам да не ми се случи нещо лошо; да усещам тревогата ѝ за мен, изписана с тази вече мъртва ръка. Прибрах писмата в същата кутия, в която бяха медалите и писмото от президента, и повече не съм ги поглеждал. Няма нужда човек да се рови в миналото, но можех да разбера какво ми казваше Карл. Двамата с Анджи също бяхме млади, обаче нямахме обща собственост или деца, които да усложнят развода ни. Просто се сбогувахме и трябваше да подпишем няколко документа. А Карл и Лейни бяха създали живот заедно — живот с общ дом и син.