— Аз ще го отворя.
— Аз съм началник на разследването, Дел.
— А аз съм шериф на окръга.
Не се случваше често да използвам служебното си положение с него и това не му хареса. Няма значение. Аз щях да водя разследването. Нанси тръгна след мен към кабинета ми, като носеше кафето.
— Не приемай никакви обаждания през следващите двайсет минути. Освен това разследването трябва да остане на тъмно. Няма да казваш нищо на никого, докато не ти разреша. Засега можем да потвърдим само, че жертвата е от женски пол и е убита с хладно оръжие. Нищо повече.
— Познаваш ме, Дел. Ще бъда като черна дупка.
Тя направи крачка към вратата, после се обърна.
— Тежко ли беше?
Потърсих номера на телефона си и въздъхнах.
— Сега ще стане още по-тежко.
Нанси затвори вратата след себе си. Аз въздъхнах отново и погледнах снимката, на която държах една петнайсеткилограмова щука на езерото Мичиган — най-голямата риба, която бях хващал в сладки води. Бъд беше определил тази щука като моето чудовище, а след това на практика ме беше настигнал още на следващия ден, като си беше уловил собствена тринайсеткилограмова щука. Господи боже! Натиснах бутона за избиране, преди да успея да си помисля още нещо.
Той вдигна на първото позвъняване.
— Тя ли е?
Стиснах зъби и дълбоко си поех дъх.
— Значи си чул.
— Мона ще се побърка от притеснение. Какво знаеш със сигурност?
— Все още не мога да кажа коя е жертвата.
— Не можеш или не искаш?
Бъд не го каза нито по-силно, нито по-остро, но за пръв път чувах нещо подобно от него за двайсет и петте години, през които бяхме приятели.
— Не мога, Бъд. По лицето има… наранявания, така че не можем да установим самоличността на жертвата.
Той не отговори нищо, но аз знаех, че чува и разбира всяка дума — и представата за убитото момиче, което можеше да е неговата дъщеря, току-що беше станала още по-ужасяваща.
Бъд ми каза, че последният път, когато някой е видял Хети, бил в петък вечерта — непосредствено след постановката на училищната пиеса. Бъд и Мона отишли да я гледат, а след това прегърнали Хети и ѝ казали да не закъснява много, но Хети така и не се беше прибрала у дома.
— Спомняш ли си с какво беше облечена Хети вечерта, Бъд?
— С театралния си костюм. Рокля.
— Лятна рокля?
— Не, бяла рокля, окървавена. С фалшива кръв. Освен това беше с корона.
— Дали се е преоблякла, преди да си тръгне?
— Предполагам, че да.
— Има ли жълта лятна рокля с някакви дантели по нея?
— Откъде да знам, по дяволите!
Бъд се обърна към Мона, за да провери. Чувах как си говорят — приглушено и напрегнато.
— Не, Мона казва, че няма такава рокля.
Когато отново заговори по телефона, в гласа му едва ли не се усещаше облекчение. Аз не споделях това чувство.
— Хм. Все още ли не знаете с кого се е прибрала от училището?
— Двамата с Мона продължаваме да си мислим, че трябва да е била Порша. Тя също участваше в пиесата, но казва, че след постановката не е била с Хети.
— Добре, Бъд. Слушай сега — ще трябва да изпратиш зъболекарския картон на Хети в кабинета ми. Нанси ще дойде при теб, за да попълниш документите, и ти ще си първият, на когото ще се обадя, за да ти кажа кое е това момиче — независимо какво се окаже. Обещавам ти.
Той издаде някакъв звук в знак на несигурно съгласие и затвори телефона.
Преди да успея да се замисля за какво бях помолил най-добрия си приятел току-що, се обадих и в Рочестър, за да потвърдя часа за аутопсията — в началото на работното време на следващия ден. Нямаше значение, че следващият ден е неделя — моргите не почиват.
Докато Нанси се погрижи за документите и снимките, аз отворих случая с чисто новата модерна компютърна програма на Джейк, с която беше невъзможно да се свърши някаква работа. Но сега нямаше време да недоволствам за това. Когато най-сетне се справих с компютъра, попълних малкото подробности, с които разполагахме до този момент. Почти нямаше такива — разследването беше на първо квадратче.
Жертвата е от женски пол.
Бяла.
Прободни рани и вероятна черепна травма.
Тялото е открито от двама местни младежи в стария хамбар на семейство Ериксън в събота, 12 април 2008 година, в 4:32 следобед.
Преглътнах тежко и потърках брадичката си, като се взирах във всички останали празни полета. За пръв път през живота си изпитвах тревога, докато си представях какво може да ни се наложи да впишем в тях. Никой не убива едно момиче без причина — не и в окръг Уобаш. Тук хората не гърмяха по непознати от колите си, а в гимназиите нямаше депресирани момчета, които да изстрелят цял арсенал по съучениците си. Лудостта на големия град беше далеч оттук — и точно тази беше причината повечето от нас да живеят на това място. Да, половината от витрините на магазините по главната улица в Пайн Вали винаги бяха празни. Когато се случеше спад в цените на реколтата, хората не успяваха да се справят с вноските по ипотеките си — но си оставаха заедно. Този град беше общност, която продължаваше да вярва в идеята, че всеки човек има значение. И нещо със сигурност беше имало достатъчно голямо значение, за да накара това момиче да стигне до хамбара на семейство Ериксън по средата на нищото. И каквото и да е било то, със сигурност беше имало достатъчно голямо значение, за да накара някой да я убие.