— Това е ужасно — каза той. Изглеждаше ядосан. — Да изостави герой от войната, когато се прибере у дома.
— Станалото — станало.
Взех шапката си и се отправих обратно към изхода.
— Значи Лънд не се е оплаквал от жена си?
— Не чак толкова. Най-вече от тъща си. Явно тя не го харесва особено.
— Говорихте ли за Хети онази вечер?
— Не — отвърна той, като ми отвори вратата, за да ме изпрати до полицейската кола. — Не, щях да си го спомням.
— Добре. Благодаря ти за времето, което ми отдели тази сутрин.
Той кимна, а Лейни се показа на вратата зад него, със смръщено лице. Не знам дали беше чула какво сподели Карл в кухнята, но ми изглеждаше, че им предстои да се карат още много пъти.
Неволно подкарах колата към дома на Бъд, но какво можех да му кажа? Не и единственото, което искаше да знае: към кого да насочи оръжието? Разследването продължаваше, както и медийният кошмар, и колкото по-малко знаеше Бъд, толкова по-добре.
Подминах отбивката към къщата на Бъд и продължих към езерото. По пътя се обадих в криминологичната лаборатория, за да проверя докъде са стигнали с пробите. Отговориха ми, че обработката им все още предстои и не могат да се ангажират с дата, на която това ще се случи. Според мишока, който ми вдигна в крайна сметка, лабораторията беше затрупана с „необичайно голям брой проби“.
Спрях на паркинга, където бяха спрели Хети и Томи в петък вечерта, и погледнах към другия бряг на езерото, където беше хамбарът на семейство Ериксън — старият му покрив се спускаше към водата. Покрай брега до хамбара имаше няколко дървета — достатъчно, за да предложат укритие, дори без високата трева, която щеше да порасне под тях през следващите няколко месеца. Според версията на Томи тя беше слязла от пикапа му и бе отишла сама до хамбара. За да се срещне с някого. Защо да ходи там, ако няма да се среща с някого? Сигурно е било около десет вечерта. Беше съвсем възможно Лънд да се е срещнал с нея там, след като си е тръгнал от къщата на Карл. А може би някой я беше проследил — Томи или дори някой друг — но ако бе някой друг, трябва да е имал сериозна причина да бъде тук толкова късно вечерта. Разтърках лицето си с ръка и прехвърлих наум краткия си списък със заподозрени. И Лънд, и Томи имаха мотив — и двамата имаха възможна причина да са пожелали смъртта ѝ.
Слязох от полицейската кола и повторих последните стъпки на Хети — през паркинга, а сетне покрай езерото, което се плискаше в брега от топлия, ленив вятър. Миналия петък беше по-хладно и с променлива облачност, температурата бе около десет градуса и продължи да пада след залез-слънце. Сигурно ѝ е било студено и е крачила бързо — както от студ, така и за да увеличи разстоянието между себе си и Томи. В нито една посока на хоризонта не се виждаха къщи или хамбари. Светлината на паркинга сигурно е била включена, но тя не беше достатъчно мощна и стигаше до не повече от трийсетина метра наоколо, така че пътят на Хети е бил осветяван само от луната, която не беше пълна. Дали се е страхувала? Не знаех. Ако е била сама — не. Момичетата по тези места не се притесняваха да ходят сами в студа и тъмнината. Хети може и да искаше да замине за големия град, но си беше оттук, точно като всяко друго момче и момиче от Пайн Вали — а тук земята даваше сила на хората. Това, че беше толкова открито и пусто, им действаше като балсам. Не, ако е крачила сама към смъртта си, тя не се е страхувала. Поех по пътеката, където пръстта хрущеше под подметките ми, и отново се заех да оглеждам тревата от двете страни. Нищо не беше смачкано, пръстта не беше разровена. Нямаше никакви следи от борба. Вече бяхме оглеждали това място — първо аз, после екипът от криминолози, а накрая и Джейк — но никога не вреди отново да минеш по стъпките си, особено когато трябва да премислиш нещата или ти се наложи да чакаш някой техник от лабораторията на сто и шейсет километра оттук да налее нещо в някаква епруветка.
По средата на пътя до хамбара спрях и погледнах назад. Паркингът не се виждаше, скрит зад малко възвишение. Оттук вече не виждах и полицейската кола. Дали Хети се беше обърнала? Дали Томи — Томи, който нямаше алиби и не знаеше защо тя е скъсала с него; Томи, който се измъчваше от желание за секс, гняв и хормони — не я беше следвал?
Аз не бях последвал Анджи. Когато си тръгна преди повече от трийсет години, я оставих да си отиде. Бях изпълнен с гняв и може би през някои от онези тъмни нощи яростта и алкохолът са били достатъчни, за да убия някого, но не я последвах. Тя беше направила своя избор, точно както аз бях направил своя. Аз бях избрал войната. Тя избра да замине за щата Айова. Изпрати ми документите за развода по пощата и още следващата пролет се омъжи за един търговски представител на фармацевтична компания. Аз отидох в колежа със стипендията от армията, намерих си работа като патрулен полицай в окръг Уобаш и не казах нито една добра дума на някого, докато Бъд не започна да ми помахва с ръка от отсрещния бряг на езерото Кросби.