Той беше само с няколко години по-млад от мен, но разликата бе достатъчна, за да не е ходил на война. Двамата с Мона се бяха оженили наскоро и се бяха заели с фермата, и през цялото първо лято ние не си говорехме за нищо друго, освен за риба. Просто си махвахме с ръка и си казвахме какво кълве днес. Това ми беше достатъчно. До следващото лято той вече беше успял да ме накара да им отида на гости, а Мона пържеше рибата, която бяхме уловили. На по-следващата година за пръв път ходихме заедно до езерото Мичиган. Той беше първият човек в града, който сложи в двора си табела с надпис „Изберете Гудман за шериф“ — преди да си даде сметка, че там няма кой да я види, така че я премести на задната броня на пикапа си.
Следващият път, когато Анджи се свърза с мен, беше писмо с поздравите ѝ, че съм спечелил изборите за шериф — тогава между нас вече нямаше никакви лоши чувства и аз сигурно трябваше да благодаря на Бъд за това. Отговорих ѝ, а после тя ми изпращаше картичка на всяка Коледа чак до годината, в която умря. В картичката обикновено имаше снимка на семейството ѝ — тя, съпругът и децата, които бяха малко пълнички. Самата тя беше красива жена и си остана такава.
Обърнах се към хамбара и закрачих обратно. Отдавна не се бях сещал за Анджи, но сигурно беше логично. Карл и Лейни. Хети и Томи. Имах си работа с връзки, които стигат до критична точка. И се разкъсват.
Хамбарът все още беше ограден с жълта полицейска лента, оставена тук от криминолозите. Наведох се, за да мина под нея, и влязох вътре. Посрещнаха ме миризми на застояла вода, плесен и прогнило дърво — точно както бяха посрещнали Хети. Тя беше оставила Томи и бе отишла пеша до хамбара. След това беше правила секс с някого тук. И накрая някой я беше убил в същия този хамбар. Не беше изключено да бяха трима различни мъже, с които се беше срещнала в онази нощ. Или беше един и същ.
Закрачих наоколо, като не обръщах внимание на дъските, които скърцаха под подметките ми. Ако им е време да пропаднат, ще пропаднат. Вече се доближавах до окончателната версия на поредицата от събития, до историята за онази нощ, но това нямаше да означава нищо, ако не можех да я свържа със заподозрян. Имах нужда от резултат за онези проби от ДНК — трябваше да разбера кой от двамата ме лъже, за да го притисна, докато не ми каже точно какво се е случило, и да се сдобия със съдебно нареждане, за да претърся всеки квадратен сантиметър от живота му, докато не открия оръжието, с което беше извършено убийството.
Извадих телефона си и набрах номера, преди да успея да се замисля прекалено какво точно правя.
— Шериф Гудман — каза тя на третото позвъняване.
— Фран, трябват ми резултатите за ДНК. Познаваш ли някого в криминологичната лаборатория в Минеаполис?
— Добре съм, благодаря ти. А ти?
— Говоря сериозно.
Тя изостави саркастичния тон.
— Можеш ли да ми кажеш защо твоето убийство е по-важно от всички останали хиляда трупа, които минават през моргата ми всяка година? Само защото е твое? Защото шериф Гудман, добрият каубой, трябва да спаси света?
— Няма какво да спасявам, Фран. Тя вече е мъртва.
Продължих да крача напред-назад, докато говорех, като се опитвах да не повишавам тон, защото знаех, че това ще я раздразни.
— Не става дума за мен. Можеш да ми се караш колкото си искаш и сигурно ще имаш право — ти винаги имаш право, — но този път става дума за детето на най-добрия ми приятел. За неговото малко момиченце. Имам двама заподозрени за тази семенна течност и трябва да разбера кой от двамата е бил — и трябва да го разбера днес, докато все още са останали някакви веществени доказателства.
След моята тирада тя замълча. Продължих да крача с телефона в ръка, готов да споря за всичко, с което ще ми възрази, но тя най-сетне въздъхна:
— Добре, Дел. Имам няколко познати там. Ще се обадя.
Излязох от хамбара и поех по периметъра на постройката, за да огледам още веднъж. Всичко тук вече беше пребродено, но движението ме успокояваше.