— Кажи им, че резултатите ми трябват днес.
— Между това, което ти трябва, и онова, което е възможно, няма никаква връзка. Ще ги помоля да ускорят обработката на пробите. Това е всичко, което мога да направя.
Приклекнах до една туфа изсъхнала трева пред прозореца, отместих я и видях скелет на мишка. Беше оглозган до бяло, но иначе си бе цял.
— Благодаря ти, Фран. Дължа ти услуга.
— Каква по-точно?
— Някой ден ще те взема на обиколка с полицейската кола. Ще глобяваме шофьори с номера от други щати.
Тя се засмя — наистина се засмя с глас, което си беше цяло чудо — а след това отново заговори сериозно и ми каза нещо, което ме изпрати в съвършено нова посока.
— Ако наистина искаш да откриеш следите на този убиец, Дел — каза ми тя, — има още един човек, с когото трябва да говориш.
Питър
петък, 15 февруари 2008 година
Беше изумително как животът просто продължаваше. Човек можеше да направи най-презряното и аморално нещо на света, а след това просто да се качи в колата си и да се прибере. Да отиде на работа. Да си вземе дрехите от химическо чистене. Да мине през магазина, за да купи вино, и да си поговори с родителите на най-добрата приятелка на момичето, с което е спал зад гърба на жена си. Да си плати виното. Да си отиде у дома.
Мери почти не отбеляза пътуването ми до Минеаполис през януари. Бях взел парите за хотела от личната си спестовна сметка, така че тя никога нямаше да разбере за това. Когато се прибрах, ме попита как е онзи приятел, с когото ѝ бях казал, че ще се срещна. Аз отговорих, че е добре и ни е било приятно да се видим. Тя продължи да търка пода, а аз се качих горе, легнах на нашето легло и отново преживях в главата си всеки миг от този уикенд: признанието на Хети в ресторанта и онова, което се случи после на леглото в хотелската стая. И на бюрото. И под душа. „Мили Боже, порази ме.“
Никой не ме гледаше по-различно. Никой дори не подозираше какво съм направил. Това ме накара да се запитам какво друго можеше да ми се размине, докъде можех да стигна с този двойствен живот, и отговорът на този въпрос зависеше единствено от Хети.
Откакто се бяхме върнали от нашето пътуване преди месец, почти не бяхме разговаряли. Нямаше безопасен начин, по който да комуникираме. Не можехме да използваме електронна поща, телефони или интернет — нищо, което да оставя следи — така че връзката ни се превърна в мълчалива игра на воайори. Аз я гледах, докато обядваше с Томи всеки ден в другия край на стола. Тя ме гледаше, докато пишех на дъската по време на час. Когато се разминавахме по коридорите, тя винаги гледаше право през мен и продължаваше да си бъбри с приятелките си. Когато биеше звънецът, аз заставах на прага на класната стая, така че да мога да вдъхна нейното ухание, когато минаваше покрай мен. Винаги ухаеше леко, въздушно, с едва доловим намек за някакъв плод — ягода или малина, така и не можех да разбера. Беше влудяващо да съм толкова близо до нея. И тя сигурно се чувстваше по същия начин, защото един следобед се появи в класната стая под претекст, че има въпроси за пиесата през пролетта, но аз си нямах доверие, че ще се въздържа да я докосна. Затова бързо я изведох навън, пред вратата и гледах през рамото ѝ, докато разговаряхме, като се преструвах, че следя движението по коридора и усещах нарастващото ѝ раздразнение. Най-сетне тя ми остави бележка, едва надраскана с молив в едно от съчиненията си — само място и дата — и аз трескаво я изтрих в стаята на горния етаж, докато сърцето ми биеше лудо.
Мястото беше паркинг до шосето, което следваше живописния бряг на река Мисисипи, с изглед към Уисконсин, но по това време на годината никой не ходеше на екскурзии там. Видях само една друга кола за половин час, докато я чаках да пристигне там. Дръпнах я на задната седалка, без да кажа и дума, и двамата яростно свалихме дрехите си, като дишахме тежко и се извивахме в тясното пространство, докато тя не успя да се настани върху мен, а след това дългото ѝ, стегнато тяло не ме подлуди.
Исках я така, както не бях искал никоя друга. И в същото време се ужасявах от онова, което можеше да направи с огромната си власт върху мен. Тя си мислеше, че аз водя нашата връзка, че аз контролирам ситуацията, но постепенно щеше да осъзнае, че целият ми живот беше като къщичка от карти в краката ѝ — беше достатъчно само една от безбройните ѝ самоличности да я подритне веднъж и всичко за мен щеше да свърши. Жадувах я, бях обсебен и с всеки следващ ден все повече се страхувах от нея.
В петък след случката на паркинга се прибрах от работа и открих Мери заедно с някакъв непознат, с когото обикаляха покрай къщата. Мъжът изглеждаше някъде на нашата възраст и носеше бейзболна шапка, работни ботуши, изцапани със сняг, и колан за инструменти. Когато закрачих нагоре по алеята към къщата, той ми кимна за поздрав. В последно време поглеждах всички хора малко по-внимателно, за да видя дали точно това няма да се окаже човекът, който да ме посочи с пръст и да разкрие на всички останали какво представлявам. Но не беше този мъж, не и днес. Той продължи разговора си с Мери, а аз влязох вътре. Елза беше заспала на люлеещия се стол в дневната. Грабнах една кока-кола и изпих половината на един дъх, докато гледах какво имаше в хладилника и се чудех как отново да видя Хети. Тя можеше да отиде на „посещение“ в някой друг университет през пролетната ваканция. Можехме да отидем в Дюлут или в Чикаго. На Хети много щеше да ѝ хареса в Чикаго.