Мери отвори входната врата и аз бързо затворих хладилника. Тя се приближи до умивалника, без да ми каже дума, и се зае да мие чиниите с изражението на човек, който трябва да довърши някаква дейност, след като е прекъснал за малко.
Аз поех към вратата, сякаш тялото ми инстинктивно отстъпваше от нея. С изключение на храненето и спането вече живеех в стаята на горния етаж. Дори Мери да не се беше държала като пустинен остров през по-голямата част от изминалата зима, към този момент вече щеше да бъде абсурдно да полагам усилия да я достигна. Но тази вечер, преди да изчезна, все пак ме надви любопитството:
— Кой беше този човек?
— Хари Томлин.
— Какво искаше?
— Аз го помолих да дойде.
Тя изглеждаше готова да не добави нищо повече, но след това сви рамене, докато оставяше една кана с дъното нагоре на сушилнята.
— Той ми е приятел от гимназията. Ще му поръчам да смени прозорците.
— Прозорците?
— В тази къща много духа. Няма смисъл да сменяме котлето за отопление, докато не сменим прозорците.
— Котлето за отопление? Дявол да го вземе, Мери, за какво говориш?
Не знам кое ме шокира повече — нейните планове или фактът, че беше решила да ги сподели с мен. Отидох до вратата на дневната, за да се уверя, че Елза все още спи, преди да продължа:
— Ти си тази, която откача всеки път, когато похарча и един цент. Защо наливаш пари — моите пари, да уточня — в тази проклета развалина?
— Не се тревожи, няма да пипна скъпоценната ти заплата. Можеш да си я задържиш. Мама получава социална осигуровка, а аз сама ще изкарвам пари.
— Как? Като продаваш яйца по петнайсет цента парчето?
По устните ѝ заигра лека усмивка.
— По трийсет и пет всъщност.
— Как така?
— Органични яйца от семейна ферма със свободно отглеждани кокошки.
— За какво говориш, по дяволите?
Тя мълча известно време. Беше влудяващо да се опитвам да разговарям с нея, докато стои в профил към мен. Дори не искаше да се обърне, за да разговаряме. Нямаше значение, че в действителност имаше пълното право да ме събори на земята, да ме изрита в топките и да ме изхвърли от развалината, в която живееше с майка си. Но тя не знаеше това.
— Нали си спомняш как ходехме на фермерския пазар в Минеаполис? И как ти винаги говореше нещо за органично и етично земеделие?
Наистина си спомнях, но спомените ми не бяха щедро оцветени с този сарказъм. Аз съвсем честно — и очевидно съвсем наивно — бях смятал, че това са били най-щастливите ни години. Живеехме на втория етаж на малката ни къща под наем във викториански стил и всяка неделя сутрин през лятото четяхме вестника, докато пиехме кафе, като коментирахме отделните теми и си разменяхме страниците, докато масата в трапезарията не се покриеше с разпръснати статии, комикси и останки от купони за намаление, които се бяха срещнали с ножиците на Мери.
След това слизахме пеша до пазара и се разхождахме между сергиите. Понякога си купувахме само една франзела за обяд и я изяждахме по пътя към къщи, като чупехме направо от хляба и го прокарвахме с шейк. Друг път, по-рядко, импулсивно решавахме да си приготвим нещо и се прибирахме с четирийсет домата и чушки, а след това омазвахме цялата кухня в нескопосан опит да приготвим салца. Обикновено това беше моя идея. Мери винаги имаше план и списък за пазаруване, в който хладнокръвно отбелязваше нещата едно по едно, докато обикаляхме пазара.
Когато започнахме да ходим там, тя повдигна вежди при вида на многобройните продавачи от китайската народност монг, но нито веднъж не каза нещо повече от „В моя край не се занимават със земеделие“, и купуваше от всички, които предлагаха добро качество и разумни цени. Разговаряше с фермерите на техния език, обсъждаха валежите и температурите. Не се интересуваше с какви торове са отгледани зеленчуците или как са се отнасяли към добитъка във фермата. Аз бях този, който настояваше да пазаруваме от сергиите с органични продукти, а Мери само въртеше очи и се смееше. Когато се опитах да ѝ покажа статии с проучвания за ефектите от химическите торове и инсектицидите, тя изсумтя и каза: „Има проучвания за всичко. Нали знаеш, че и бездруго някой ден ще умреш?“.