Никога не се беше интересувала от органично земеделие. Откъде идваше това точно сега, по дяволите?
— От известно време съм във връзка с един човек от района на Рочестър, който е организирал цяла търговска операция. С мобилни кооперативи и вегетариански фуражи. Той доставя на ресторантите в големите градове на премиални цени, а от пролетта ще започнем да обикаляме и фермерските пазари.
— За кого говориш?
— Аз, той и още няколко фермери от района. Има голямо търсене на такива продукти. Всички хора от големите градове като теб, които държат да си купуват яйца от щастливи кокошки и месо от крави, отглеждани на пасище и убити по хуманен начин.
Тя поклати глава, когато произнесе последната фраза. Бяхме съгласни по този въпрос, макар и по астрономически различни причини.
— Защо говориш за това, Мери? Нали знаеш, че Елза няма да доживее до другата година.
Тя неволно се сви, когато чу думите ми, и аз веднага се поправих, като понижих тон:
— Съжалявам. Не исках да прозвучи така, но лекарят очевидно беше прав. Тя е все по-слаба с всеки изминал ден. Помни все по-малко от нещата, които чува. Онзиден дори не ме позна.
Не споменах, че точно по тази причина тя се беше държала по-добре с мен, отколкото всеки друг път след сватбата. Беше ме потупала по ръката, наричаше ме „Ханк“ и ме помоли да ѝ прочета няколко некролога от вестника. Ханк с удоволствие го направи за нея. За пръв път от месеци насам се бях почувствал добре дошъл в този дом.
Вече нямаше как да си затваряме очите за това, че забравяше толкова много. В продължение на две седмици всеки ден се беше обръщала към Мери и със слабия си гласец бе настоявала да узнае защо сме купили „тези чушки от пет долара килото“, докато Мери най-сетне ѝ обясни, че те са „луксозните чушки на Питър“. Гледаше прогнозата за времето поне по два пъти на вечер и все пак се изненадваше на следващата сутрин, щом завалеше сняг. Ако кислородът вече не достигаше в достатъчни количества до мозъка ѝ, как щеше да оцелее останалата част от тялото ѝ?
Внимателно подбрах следващите си думи:
— Защо искаш да инвестираш в цял нов бизнес, когато сме тук само временно?
Тя не отговори нищо — и ако трябва да бъда честен, аз вече знаех отговора. Отговорът беше право пред очите ми.
— Ти не си тук само заради Елза — казах и тежко се отпуснах на един от столовете в кухнята, като се взирах в профила ѝ.
Тя не го потвърди, но и не го отрече.
— На теб ти харесва тук. Ти няма да се върнеш в Минеаполис, след като тя почине, нали?
Мери продължаваше да не ми отговаря. Вместо това миеше чиниите и разсеяно изстискваше гъбата, докато се взираше през прозореца на кухнята в необятната белота навън.
— Дявол да го вземе, Мери, отговори ми. Смятам, че заслужавам отговор. Откога го планираш — още преди да се преместим тук?
Мери изплакна една чиния, сложи я на сушилнята и бавно извади от сапунената вода чаша за кафе.
— Ти няма да разбереш — рече най-сетне тя.
— Очевидно не разбирам. Как да разбера нещо, когато не ми го казваш?
Скръстих ръце на гърдите си, твърдо решен да не излизам от стаята, докато не ми каже всичко.
— Просто… — тя спря и поклати глава.
После отново започна, като прехвърляше мократа чаша от едната си ръка в другата и все така се взираше разсеяно навън през стъклото, от двете страни на което се спускаха избелелите памучни завеси на райета:
— Не знам как точно да се изразя. То е като с дърветата.
— Какво?
— В града не можеш да ги видиш — обясни тя и се замисли, преди да продължи: — Там са наблъскани едно в друго и клоните им са заплетени, така че не можеш да различиш къде свършва едното дърво и започва следващото. Режат им клоните, за да не пречат на електрическите кабели и покривите. Понякога ги отбелязват с червен пръстен на дънера, така че да ги отсекат, защото корените им са пораснали твърде много под тротоарите. Тъжно е да ги гледаш такива — изкривени и обезобразени, подрязани до неузнаваемост. Но тук можеш да видиш дърветата такива, каквито са всъщност. През целия си живот съм ги гледала как растат по края на полето, като шевове на одеяло, ушито на ръка.