Очите ѝ потънаха в боровете зад гаража и гласът ѝ омекна, така че не звучеше остро и твърдо, както в последно време към мен.
— Растат нависоко покрай фермите, за да ги пазят от вятъра, и можеш наистина да ги видиш. Можеш да проследиш силуетите им, да забележиш как се извиват клоните. Някои са тънки, с остри форми. Други са дебели и здрави. Някои са превити като старци срещу вятъра. Тук можеш да разбереш природата им. Не го бях осъзнала, докато не се върнахме и не започнах отново да дишам както трябва. Веднъж се прибирах пеша от фермата на Уинифред и просто спрях, за да се загледам във формата на дърветата на хоризонта. Бяха като портрети, всяко едно от тях, и това беше най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Тогава разбрах, че не мога да се върна. В града не можех да дишам; там с всеки изминал ден се задушавах все повече и повече.
— Но ние живеем в града — възразих, защото се чувствах длъжен поне да се опитам да приведа някакъв аргумент за противното. — Нашият живот е там. Приятелите ни, твоята работа. Твоят мениджър каза, че по всяко време можеш да се върнеш там.
Логиката беше изцяло на моя страна. Знаех го, думите ми звучаха правилно, но някак си отекваха глухо, когато се сблъскваха с красноречието на Мери.
— И да работя в бежова клетка два на два метра по десет часа на ден? Без слънчева светлина? Обградена от застоял въздух и наплашени, разгневени хора? Не, Питър. Не мога да прекарам живота си по този начин. Тази година няма да подновя договора за арендата на част от земята, а следващата пролет ще купя още кокошки. Ще бъда фермер — като баща ми и неговия баща. Ще свържа съдбата си със земята.
Известно време след това и двамата не казахме нищо повече. Тежестта на решението ѝ надвисна като покров в стаята, като ни принуди да замълчим и да си дадем сметка за това, което и двамата вече знаехме. Накрая тя приключи с чиниите, остави гъбата на умивалника, за да се изсуши, и седна срещу мен.
Аз я погледнах — за пръв път наистина я погледнах от месеци насам. Преображението, което бях доловил в нея — преображението, което не приемах — беше завършено. Момичето, за което се бях оженил, имаше дълги, блестящи кичури руса коса, които се посипваха изпод воала по сватбената ѝ рокля. Страните ѝ бяха поруменели, докато се приближаваше към олтара, а очите ѝ просветваха от сълзи и неподправена емоция. Жената, която седеше срещу мен, сякаш не изпитваше никакви емоции — от нея се излъчваше единствено спокойна самоувереност. Романтиката се беше стопила от нея, както се стопяват формите на пълничките деца или жените след раждането, така че се беше превърнала в нещо по-силно, в нещо цялостно и завършено. Думите ѝ за дърветата отекваха между нас — чиста поезия, достойна да украси страниците на всеки пасторален роман — и аз едва сега осъзнах колко беше красива и колко незначителен бях станал за нея.
— Значи това е всичко? Няма ли значение какво искам аз?
— Ти ще трябва сам да направиш своя избор: дали искаш да останеш с мен, или не.
— Как точно съм „с теб“ сега? Ние не си говорим. Не сме правили секс от миналата есен. Господи, Мери, какво се случи с нас?
Тя замълча за известно време — толкова дълго, че се запитах дали отново не се беше оттеглила в мълчанието си — но сетне си пое дъх и тихо призна:
— Мисля, че ми беше по-лесно да съм ядосана на теб за това, че тук не ти харесва, отколкото на себе си, понеже не ми харесваше защо сме дошли.
Преди да успея да отговоря нещо, Елза влезе с несигурни крачки в кухнята, като кашляше немощно и питаше какво ще вечеряме. Автоматично се заехме с това. Аз помогнах на Елза да се настани на масата, а Мери сервира нещо от електрическата тенджера, което изядох, без да усетя вкуса му. Докато стане време да се кача горе, където се загледах в хамбара с кокошките през прозореца на нашата спалня, гневът ми срещу Мери се беше изпарил. Нейната честност беше заразителна. Винаги се бях смятал за добър човек — храня се правилно, тичам и живея с внимание към останалите и природата, каквото и да означава това, мамка му! Но всъщност беше вярно точно обратното. Аз бях мъжът, който изневеряваше на жена си, докато тя се грижеше за умиращата си майка. Бях абсолютно лайно.
Съблякох се и бях започнал да търся пижама, когато Мери се качи в спалнята.
— Под завивките в коша — каза ми тихо тя и мина близо покрай мен, за да облече собствената си пижама.
Двамата си легнахме и останахме неподвижни за малко. После Мери се обърна настрани и аз усетих, че ме гледа. Господи, щеше да ѝ бъде по-добре с всеки друг, освен с мен. Може би онзи човек, който ремонтираше прозорци, си беше падал по нея в гимназията. Двамата вече можеха да си имат три деца и истинска империя за отглеждане на кокошки. Вместо това баща ѝ беше умрял, майка ѝ умираше, тя нямаше деца и мъжът ѝ беше отвратителен егоист. Тя заслужаваше толкова повече от мен.