— Този стил ми се струва твърде колежански. Не трябва ли да заложиш на южняшка красавица?
— Това не е костюм за маскарад, Хетс. Искам просто да изглеждам като себе си, но във ваканция. Като себе си без родители.
Тя си сложи чифт слънчеви очила. Фукла. Легнах на нейното легло и провесих глава през ръба, като я гледах от долу нагоре.
— Без родители — одобрих.
— А ти какво ще правиш цяла седмица?
— Ще ходя на работа. Ще си уча репликите за пиесата.
Беше ответен удар от моя страна. Отначало си мислех, че Питър не постъпи много добре, като не даде никаква роля на Порша, но колкото повече ми триеше носа с предстоящото си „фантастично“ пътуване, толкова по-малко смятах така. Освен това наистина възнамерявах да репетирам. Премиерата беше само след три седмици, а аз все още не бях научила както трябва всичките си дълги речи.
— Можеш да ми се обадиш в четвъртък, ако имаш нужда от помощ. Ще имаме свободен ден и най-вероятно ще нападна търговския център „Опри Милс“, но мога да ти отделя един час, за да репетираме заедно.
— Ще видим. Може да успея да накарам Томи да ми помогне за това.
Порша изсумтя подигравателно и аз също се усмихнах, без да искам. Мисълта за Томи Кинакис, който чете на глас нещо, написано от Шекспир, беше също толкова абсурдна, колкото мисълта за Кари Брадшоу зад волана на трактор. Но той ме тормозеше да продължим да се виждаме и през ваканцията и Порша знаеше защо.
— Ще го направиш ли най-сетне с Томи?
Загледах се в един ъгъл на тавана, където паяче усърдно плетеше паяжината си. Бяха минали повече от два месеца, откакто с Питър бяхме ходили в Минеаполис, и изразът „да го направиш с някого“ вече ми се струваше твърде ученически. Чувствах се така, все едно между мен и Порша се е разпрострял цял океан и аз никога повече няма да бъда на нейния бряг. Стана ми неловко за нея и мъчно за мен.
Не бях виждала Питър насаме от онази вечер, когато бяхме на паркинга с живописния изглед, през февруари. Все едно спазвах пост в продължение на седмици, а после изведнъж се озовавах на някакво неочаквано пиршество, където трябваше да изям колкото мога повече храна, за да оцелея до края на следващите пости. Преди да си тръгнем от паркинга в онази вечер, той ми каза същото, което ми беше казал на тръгване от Минеаполис — че нямаме връзка. „Не мога да бъда с теб — каза той. — Не и така, както искаш.“ И аз отново не обърнах внимание на думите му. Завършването на гимназията беше само след няколко месеца, а с това щеше да изчезне най-голямата пречка пред нас. Питър не знаеше, че аз имам планове; вече виждах как ще се разиграе цялата пиеса.
Но междувременно все още трябваше да нося като театрален костюм предишния си живот. Част от мен настояваше да се разделя с Томи още от първата вечер, когато Питър ме целуна, но представлението трябваше да продължи. Всички ни смятаха за двойка, за нещо общо. Всеки ден се случваше някой да ме попита дали двамата с Томи искаме да направим едно или друго и аз винаги отговарях: „Не знам какво му се прави на Томи. Ще го попитам“. А после, в обедната почивка, питах Томи за нашите планове, докато не чуя от него точно това, което исках да ми каже. Винаги се стараех на нашите срещи да има и други двойки, особено откакто беше започнал да пробва разни неща.
— Казах му, че играем само от кръста нагоре.
Порша прибра несесера си за бижута в куфара, който беше оставила до мен на леглото.
— Нали ми каза, че той иска повече от това?
— Ако отказва да ме чуе, проблемът си е негов.
— Може да стане и твой проблем — каза тя.
Порша си облече едно яке и веднага го съблече.
— Какво правя? В Тенеси няма да ми трябва яке. Там ще бъде двайсет и пет градуса.
После седна до мен и заговори съвсем сериозно:
— Виж, Хети… Знам, че според теб въртиш Томи на малкия си пръст, но погледни го все пак. Той е великан.
Тя млъкна, все едно не знаеше какво да каже, което съвсем не беше типично за нея.
— Какво искаш да кажеш, Порша?
— Просто ти казвам да внимаваш.
Оставих я на леглото и се изправих пред огледалото в цял ръст. Беше ми по-лесно да водя този разговор с отражение.
— Казваш ми да внимавам моят приятел да не се окаже изнасилвач?
— Нещо такова.
— И това няма нищо общо с факта, че искаше да го поканиш на среща за Деня на Сейди Хоукинс?
— Шегуваш ли се? Той беше просто един от възможните варианти. Изобщо не го харесвам.
— Очевидно, след като смяташ, че той ще ме насили — казах и се разкикотих. — Престани, Порше. Томи? Наистина ли?