Порша сякаш се обиди, че се смея; просто изсумтя и продължи да избира дрехи и да говори за всички фантастични неща, които ще прави в Нашвил. Преди да заминат, не се видяхме повече, но веднага щом кацнаха, тя започна непрекъснато да ми праща съобщения, което беше съвсем типично за нея. В отговор ѝ пишех разни неща като „Страхотно!“ и „Звучи супер!“, което пък беше типично за Хети.
В крайна сметка Томи дойде у нас във вторник по време на пролетната ваканция. Мама си беше у дома и подготвяше колет за Грег в кухнята. Не се бяхме чували с него от няколко седмици, защото беше на мисия. Никой не знаеше какво точно означава това, но мама веднага започна да подготвя колет за него. Купи му списания, които според нея щяха да му харесат, изпече курабийки и ги опакова в найлон, напъха в колета всякакви дреболии и налепи бележки по тях, за да му каже защо ги изпраща. Сложи в колета и няколко стека цигари — въпреки че мразеше някой да пуши — защото Грег ни беше казал, че цигарите там са по-ценни от парите. На мен това ми звучеше точно като в затвора. Той трябваше да се прибере у дома през юли и понякога хващах мама да разлиства календара, все едно броеше колко страници оставаха, докато отново ще може да започне да диша спокойно. Когато правеше нещо — с други думи, почти постоянно — не се забелязваше нищо необичайно, но щом седнеше на масата за вечеря или четеше книгите си вечер, ръцете ѝ трепереха. Не си спомням да бяха треперили така, преди Грег да замине.
Когато Томи дойде у нас, попита как е Грег. Винаги забравях, че бяха тренирали заедно във футболния отбор, когато Грег беше последната година в гимназията, а ние с Томи бяхме втора.
— Ето, Томи, напиши му нещо — предложи мама. — Той ще се зарадва.
Томи сякаш се стресна от предложената химикалка и хартия, но се намести на един от столовете в кухнята и направи това, което му каза мама. Взех няколко безалкохолни от хладилника за нас двамата, преди да се качим в стаята ми, и докато минавах покрай масата, видях какво беше написал (само с главни букви):
ЗДРАСТИ ГРЕГ. ЗАСТРЕЛЯ ЛИ ВЕЧЕ ОСАМА? ХАЙДЕ НАШТЕ!
— Искаш ли да отидем някъде с пикапа? — попита ме той, щом се качихме в стаята ми.
Когато седна на леглото ми, наистина приличаше на чудовище и аз неволно си спомних какво ми беше казала Порша. Беше една от онези мисли, които се появяват неканени, но след това не искат да си отидат — все едно някой шепнеше в главата ми: „Изнасилвач, изнасилвач“. Запитах се на какво всъщност беше способен Томи с тези силни ръце и този слаб ум. За пръв път се замислях за това, но виж какво направи Лени Смол в „За мишките и хората“. Всеки път, когато се целувахме в неговия пикап, лостът за скоростите беше между нас, но въпреки това той се опитваше да пъхне ръка под ризата и джинсите ми. И всеки път аз се отдръпвах и му казвах едно и също: „Томи, не“. Като на куче — както се обучава някой нетърпелив лабрадор. След това той се извиняваше, без да го мисли наистина, и в крайна сметка ме закарваше у дома. Но в стаята ми между нас двамата нямаше лост за скоростите. Имаше легло. Вратата беше затворена, а мама бе чак на долния етаж и си тананикаше, докато слушаше музика по радиото.
— Може би по-късно — отговорих и извадих текста на пиесата от раницата си. — Първо трябва да си науча репликите, нали си спомняш? Ще ми помогнеш ли?
— Сериозно ли?
Кимнах и той простена:
— Престани, Хети. Не мога да чета такива неща.
— Добре ще ти се отрази — казах с лека усмивка, която намекваше за флирт, и седнах на леглото до него, като отворих книгата. — Виж, просто трябва да четеш тези места, след които има реплики на лейди Макбет, а после да следиш дали ги казвам правилно.
Посочих му подчертаните места, но Томи мислеше за друго. Придърпа ме към себе си и запечата една мокра целувка зад ухото ми.
— Не сега.
Опитах да се отдръпна, но той ме стисна по-здраво, за да ме задържи до себе си.
— Само малко — промърмори и продължи да ме целува, този път по устата. Другата му ръка някак си се беше озовала на тила ми и държеше главата ми, докато той ме целуваше. Чувствах се така, все едно се задушавам, и дори не можех да си представям Питър, както правех обикновено.
— Томи — успях да кажа най-сетне, когато той спря, за да си поеме дъх.
— Какво?
Ръката му ме стискаше за гърдата. Откъде му пораснаха толкова много ръце?
— Не сега — повторих и успях да се измъкна.
Той изръмжа и се подпря на стената, като дори не се постара да скрие издутината отпред на джинсите си.
— С теб никога не е сега.
— Мама е тук. И наистина трябва да си науча репликите.