— Изобщо не разбирам защо участваш в тази пиеса.
— И аз не разбирам защо играеш футбол — отговорих, като имитирах глупавия му тон и нагласях видеокамерата върху скрина.
— Добре, добре — въздъхна той, взе книгата и се взря в текста, все едно беше на китайски. — Оттук ли?
— Толкова си мил.
Целунах го по бузата и отстъпих назад, към средата на стаята. Докато той събираше смелост да започне да чете Шекспир на глас, аз се подготвих да се превъплътя в лейди Макбет. Загледах се в Томи, докато превъзбуденият тийнейджър не избледня и той не се превърна в инструмент на волята ми. Гледах пръстите му и виждах ръка, която щях да вдигна вместо него, с която щях да убия самия крал. Гледах обърканото му лице и съзирах лудостта, която скоро щяхме да споделяме. Обзе ме студ, толкова силен, че спрях да усещам всичко останало. И най-сетне, когато той се прокашля, за да каже първата си реплика, вече усещах в устата си вкуса на собствената си смърт.
По някаква причина в петък по време на пролетната ваканция денят се случи съвършен — с онова отблъскващо съвършенство, което се вижда само в телевизионните реклами. Небето беше безоблачно, а топлината на слънцето проникваше чак до костите и лакомо поглъщаше последните останали снежни преспи. Татко веднага хлътна в хамбара, за да подготви селскостопанското оборудване за сеитбата, а мама се зае да разглежда каталози със семена за градината си и да простира чаршафите навън, за да изсъхнат по-бързо. Аз бях като замаяна, защото, когато бях на работа в сряда, Питър беше наминал и ми остави флашка, на която имаше една-единствена снимка за разпечатване. Беше фотография на хамбара.
— Как минава пролетната ваканция? — попита ме небрежно той, когато се върна, за да си вземе снимката.
— Нищо особено.
— Може би в петък сутринта ще стане по-интересно.
— Ммм, надявам се.
Опитах се да го кажа възможно най-отегчено, докато маркирах снимката му на касата, и не дадох израз на вълнението, което напираше да изригне в мен.
Излязох от къщи, все едно отивах на работа, и се обадих в дрогерията, за да кажа, че съм болна. Когато стигнах до хамбара, Питър вече ме чакаше там. Жена му и тъща му бяха в болницата, където цял ден щяха да ѝ правят изследвания, така че двамата отидохме пеша до средата на техния имот, далеч от всички шосета и постройки наоколо. Там се срещаха четири ниви, между които се издигаше великански дъб. Този път и двамата бяхме подготвени. Аз бях донесла ръчно ушито дебело одеяло и книгата, която ми беше подарил за Коледа, а той беше взел кошница за пикник и бутилка вино. Питър се зае да разлиства книгата и да чете на глас от нея, докато си взимахме от сиренето и бисквитите и отпивахме „Пино ноар“ от картонени чаши. За пръв път пиех вино, ако не се брои службата в църквата, и макар че вкусът ми се стори сух и метален, нямах нищо против. Предпочитах да пия вино с Питър, отколкото да изпия цялата бира на света с Томи.
След малко отпуснах глава в скута му, а той се облегна на дънера на дървото, продължи да чете и да ме гали по косата.
Слушах по-скоро гласа му, отколкото самите думи. Започнах да се чувствам като котка, все едно ми се искаше да потъркам глава в бедрото му, да се протегна и да се претърколя по гръб на топлото слънце. Може би виното започваше да ме хваща.
— И така, той прекарва целия си безполезен живот в търсене на V — каза Питър, затвори книгата със замах и я остави настрани.
Обикновено обожавах да го слушам да говори за книги и да чувам ясната, аналитична интонация, с която се обръщаше към класа, но колкото повече беше чел от тази книга, толкова по-потиснат ми звучеше, особено по отношение на този странен герой, който преследваше жената. Попитах го коя е V, за да сменя темата, и той малко се оживи.
— Това е неразрешимата мистерия, въпросът без отговор. Пинчън не е такъв прозаик, че да се опита да му отговори.
Потърках бузата си в крачола на панталона му.
— Е, аз не попитах Пинчън. Попитах теб.
Той замълча за минута, а пръстите му продължиха да ровят в косата ми, като започваха от корените, приглаждаха кичурите на бедрото му и стигаха до земята. Усещането беше хипнотизиращо, пристрастяващо. Искаше ми се завинаги да остана тук, да лежа на слънце и да усещам как ме гали по косата. Очите ми се затвориха сами.
— Би трябвало да ти кажа, че и аз не съм такъв прозаик, но тя е неустоима. Тя те обсебва, докато четеш — като призрак, който те води през всяка страница. — Той отново замълча и се поколеба, преди да добави: — Когато ти подарих книгата, мислех, че V си ти — след около петдесет години.