Ставаше късно, така че се прибрах пеша у дома, кой знае защо. Повечето пъти се хранех в управлението, а в последно време почти не спях. Преди имах проблеми със съня само в периоди на големи разследвания, но напоследък успявах да затворя очи за не повече от четири часа на нощ. Живеех на горния етаж на двуетажна къща на една пресечка разстояние от главната улица. На долния етаж бяха семейство Уен — новите собственици на магазина за алкохол. Те бяха практически единствените хора от азиатски произход в целия окръг и макар че миризмата на нещата, които си готвеха, беше направо шокираща — нищо общо с китайските ресторанти — поне не бяха шумни и не блъскаха по тръбите на радиатора, за да протестират за вдигнатия от мен шум, както последната възрастна жена, която живееше на тяхното място, но след това получи удар и умря. Аз и бездруго не вдигах много шум, особено посред нощ, когато не можех да заспя. Понякога си пусках музика, но вече изобщо не гледах телевизия; от телевизията се чувствах така, все едно вече съм умрял. Научавах новините от вестника, а мачовете слушах по радиото, така че от телевизора нямаше никаква полза — с изключение на това, че котката на семейство Уен обичаше да влиза през прозореца и да лежи върху него. Макар че никога не бях обичал котки, нямах нищо против тази. Тя не обикаляше да проси за храна, нито се търкаше във всички мебели. Просто си седеше върху телевизора в единия край на дневната, а аз си седях на дивана в другия край и си нямахме проблеми.
Останах буден през цялата нощ, като си мислех за трупа. Дори да съм задрямал за малко, не си спомням. Водех си бележки, съставях списъци с хора, с които трябва да говоря, и гледах как часовникът бавно отмерва времето до седем сутринта, а опашката на котката помръдва насън.
— Е, шериф Гудман, на чии тленни останки трябва да благодаря за честта, която ми оказва това посещение?
Доктор Франсис Окада не се беше променила изобщо. Да, косата ѝ вече беше прибрана на сребрист кок и бе леко приведена, но все така обикаляше моргата с уверени крачки като кралицата на мъртвите и все така разделяше фамилията ми на две срички, все едно буквалният смисъл на думите — „добър човек“ — беше някаква страхотна шега, която никой друг, освен нея не разбира.
— Точно това чакам да те попитам и аз, Фран — от един час, докато седях в проклетото фоайе.
— Жалко наистина, че този младеж…
Тя кимна към ъгъла, където един служител на моргата се беше привел над трупа, за когото говореше.
— … е решил да умре от аневризъм точно снощи, по време на тренировка на бейзболното игрище. Трябваше преди това да ти се обади, за да провери дали си свободен.
Приближих се до масата за аутопсия, без да кажа нищо. Майка ми винаги съветваше мен и сестрите ми, че мълчанието слага край на спора по-бързо, отколкото думите. Това проработваше и с патоанатома на моргата — колкото и да беше трудна за общуване, Фран щеше да ми даде самоличността на жертвата. А Бъд и Мона ме очакваха.
Тялото отново се беше променило. Под ярките светлини на лабораторията кожата ѝ изглеждаше сива, а освен това беше още по-подута отпреди. Трупът на момичето вече не приличаше на човешко същество — какво остава за Хети.
— Изпратих твоето момиче в радиологията в момента, в който пристигна. Това са нейните зъби.
Тя постави снимките в проектора.
— А това са снимките от зъболекарския картон на вероятната жертва, Хенриета.
— Хети — поправих я аз, като пристъпих напред, за да ги разгледам.
— Виж този и този кариес — продължи тя, като ми посочи първо едните снимки, сетне другите. — Пломбите са напълно идентични, както и профилът на зъбите от двете страни на челюстта.
Фран ми посочи с пръст един леко крив зъб на долната челюст.
— Няма нужда да правим изследване за ДНК. Това е Хенриета.
— Това е Хети — казах аз малко по-гневно, отколкото исках.