Засмях се.
— А ти си мъжът, който ме търси?
— Не знам. Сигурно. Няма значение кой съм аз. Важната си ти, коя си ти. Аз все още не знам как да те наричам. С всичките ти имена. Всичките ти самоличности.
— Аз само се преструвам, Питър.
— Не, не е така. Действията на един човек определят кой е той. Не можеш да бъдеш демократ, ако гласуваш за републиканците. Не можеш да се наричаш вегетарианец, ако ядеш пържоли. А твоите действия не образуват една завършена личност. Аз те наблюдавам, Хети. Преди часа клюкарстваш с Порша и насърчаваш всичките ѝ абсурдни идеи, като ѝ подаваш лъжливи реплики. Оставяш Томи да те опипва по средата на стола, а ти се червиш и се кикотиш. Играеш ролята на любимата ученичка на абсолютно всички учители, с които съм говорил, и всеки един от тях си мисли, че ще следваш по неговата специалност. И не мога да открия нито една следа, че всичко това те притеснява. Казваш, че само се преструваш, но ти се разбиваш на хиляди парчета, и всеки път, когато видя ново парче, теб отново те няма. Превръщаш се в някой друг, в цяла тълпа от други хора, и аз започвам да се питам дали Хети Хофман изобщо съществува. Може би съм си въобразил цялата тази история.
Той горчиво се разсмя. Без да отварям очи, вдигнах ръка и прокарах пръст по шева от вътрешната страна на крачола му, докато не стигнах до мястото, откъдето започваше.
— Мислиш ли, че и в момента си въобразяваш?
Погалих го с пръсти нагоре-надолу, докато не усетих как тялото му реагира на ласките ми.
— Хети… — каза той със свито гърло.
— Искаш ли да си въобразиш още нещо?
Протегнах ръка към копчетата на панталона му, но той я хвана.
— Престани.
Надигнах се и седнах, обзета от раздразнение. Ако бях направила това с Томи, той щеше да забрави как се казва, да не говорим за това как се казвам аз.
— Какъв ти е проблемът, Питър? — настоях да узная. — Защо изобщо искаше да се видим днес?
— Това ти харесва, нали? Харесва ти да манипулираш хората. Доволна ли си, когато Томи те следва като куче? Когато Порша те имитира като някакъв безмозъчен клонинг?
— Не. Изобщо не е така.
— Първия път, когато те видях, ти ми каза, че сменяш псевдонимите си, когато вече не са ти интересни. Интересно ли ти е в какво ме превръщаш? Ненавиждам се всеки път, когато си помисля за нас.
— Не искам да се чувстваш по този начин.
— Казала актрисата.
— Това не ми харесва, не разбра ли? — извиках, после сведох глава, за да си поема дъх. — Преди ми харесваше. Преди обожавах това усещане, но вече се чувствам като в капан. Защото няма самоличност, няма герой, на когото да се престоря, така че да не усещам тази празнина в себе си, когато не съм с теб. Мразя това положение. Мразя това, че не мога да избягам от него, че не мога да се спася с преструвки. И всеки ден съм нещастна, защото единственото, което искам в действителност, е да… — Поколебах се. Все още не беше дошло времето да му го кажа.
— Какво? Какво искаш?
— Нищо.
— Престани да ме лъжеш.
— Господи, какъв си учител!
Извърнах се от него, невероятно раздразнена. Изобщо не си бях представяла този ден така. Трябваше да сме заедно на това одеяло, обгърнати в него, да се смеем, да се целуваме и да се наслаждаваме на всеки откраднат миг. Психоанализата трябваше да е последното нещо, с което да му се занимава точно сега.
— Искаш да определиш точния термин за всяко нещо, да го анализираш и да го прибереш в някаква малка кутийка в главата си, до един милион други кутийки като нея. С етикети, дати и кратко резюме. Чудесно. Ще ти дам едно резюме. Искаш да знаеш коя съм аз, така ли? Искаш ли да ти кажа още нещо истинско?
Сърцето ми изведнъж беше започнало да бие учестено. Планът не беше такъв, но думите сякаш сами се надигнаха в гърлото ми. Вече не можех да се крия. Завъртях се обратно към него и го стиснах за ръката, без да я пускам, изпълнена с надежда и страх едновременно при мисълта за това, което щеше да се случи всеки момент.
— Аз съм Хети Хофман, актриса, продавачка в дрогерията CVS и ученичка последна година в гимназията в Пайн Вали. Влюбена съм в Питър Лънд и искам той да се премести да живее в Ню Йорк заедно с мен.
Лицето му застина. Той ме гледа в продължение на цяла вечност, поне така ми се стори, и аз не знаех дали ще ме прегърне, или ще ми се развика. Никога не бяхме говорили за бъдещето. За моето бъдеще, да, но не и за неговото. Не и за нашето. Тази връзка съществуваше извън живота на всеки от нас; в нея нямаше усещане за време или развитие.
Питър внезапно измъкна ръката си от моята, изправи се и отиде до края на клоните на дървото, надвиснали над нас. Аз го последвах.