— Питър? Кажи нещо.
— Какво искаш да ти кажа?
— Кажи „да“.
Той отново се засмя, но този път прозвуча остро. Прозвуча така, че стомахът ми се сви.
— Ами добре. Просто ще дойда в Ню Йорк заедно с теб. Звучи съвсем просто.
— Така е. Така може да бъде.
— Къде ще живеем?
— В някоя стая под наем. Във форума има милиони обяви.
— И как ще плащаме наема за тази стая?
— Спестила съм повече от две хиляди долара. Освен това ще се прехвърля да работя в някоя от дрогериите там.
Изброих адресите на няколко дрогерии от веригата CVS, които бях запомнила от уебсайта на компанията, и протегнах ръка към рамото му, но той се отдръпна.
— А ти ще можеш да преподаваш — добавих аз.
— Имаш ли някаква представа какви са професионалните изисквания в Ню Йорк?
— Какви изисквания?
Той отново се разсмя с онзи ужасен смях. Разговорът се обръщаше срещу мен. Не биваше да става така. Ако бях отделила повече време да проуча нещата, щях да мога да му отговоря. Щях да оборя всяко негово възражение. Но не — той настояваше да бъда искрена с него и аз го правех, като някаква идиотка. А сега дори не искаше да ме погледне. Усетих как отчаянието ме стискаше за гърлото, все едно беше сценична треска, и започнах да подскачам на пръсти — бързо, за да се опитам да се освободя от него, както бях свикнала да правя.
— Ще го измислим. Имаме цяло лято, за да го измислим.
— Цяло лято?
Той повтори думата „цяло“ с онзи саркастичен тон, който използваше, за да ме накара да се почувствам така, сякаш съм на четири години.
— А на теб колко време ти трябва? Хората постоянно заминават за Ню Йорк.
— Нашата ситуация е малко по-сложна, отколкото на повечето хора.
— Не искаш ли да дойдеш с мен?
Не ми отговори и аз едва не се разплаках. После той вдигна ръка към лицето си.
— Искам.
Надеждата и любовта се надигнаха толкова бързо и яростно, че едва не ме задушиха.
— Тогава ела с мен.
— Не е толкова просто — каза той, като най-сетне ме погледна. Очите му бяха изпълнени с отчаяние.
— Всъщност е.
— Аз съм женен, Хети.
— Тогава направи така, че да не си женен.
— Това не е толкова лесно.
— Напротив, Питър. Просто казваш: „Вече не искам да сме женени. Ето ти документите за развода. Довиждане“.
— Нейната майка е на смъртно легло.
— Нейната майка беше на смъртно легло и преди два месеца, когато ти избяга в Минеаполис, за да спиш с мен. Беше на смъртно легло и преди един час, докато ме целуваше под това дърво.
— Мери не бива да разбере за това. Последното нещо, което ѝ трябва сега, е да…
— Не ме интересува кое е последното нещо, което ѝ трябва на Мери. Аз сама ще ѝ кажа. Тя идва в дрогерията всяка седмица, за да взима лекарствата на майка си.
— Няма да посмееш — прошепна той.
Гласът му бе изпълнен със страх. Питър ме сграбчи за ръката.
Наведох се към него — толкова близо, че да почувствам топлината на дъха му, да видя как се разширяват зениците му и как пулсира кръвта в гърлото му.
— Ти не знаеш какво ще посмея и какво няма да посмея, Питър. Забрави ли? С всичките ми имена и всичките ми самоличност, които те подлудяват толкова? — На лицето ми се изписа стегната, яростна усмивка, въпреки че сърцето ми се късаше. — Кой знае с коя от тях ще се срещне Мери следващия път, когато дойде за лекарствата?
Изтръгнах се от хватката му — толкова рязко, че ме заболя — и закрачих обратно надолу по хълма, към хамбара. Искаше ми се да погледна назад и да видя дали не върви след мен, за да ми се извини, но не го направих. Искаше ми се и да побягна — по-бързо, отколкото някой някога беше тичал, — но не направих и това. Продължих да крача по изсъхналите кални коловози от комбайна, който беше минал по полето миналата есен, сълзите напираха в очите ми, а ръката ме болеше там, където ме бе стиснал. Докато стигна до пикапа си, вече хълцах и правех всичко възможно да не се разпадна съвсем. Подкарах към къщи, влязох и видях мама, седнала пред отворения ми лаптоп на кухненската маса. Тя премести поглед от екрана към лицето ми. Очите ѝ бяха натежали от разочарование.
— Трябва да си поговорим — каза тя.
Дел
сряда, 16 април 2008 година
Когато се върнах в управлението следобед на същия ден, след като бях говорил с Фран, донякъде се надявах резултатите от изследването на ДНК да ме очакват на бюрото ми. Вместо това в кабинета ме чакаше Мона, която седеше със сведена глава на стола за посетители, мълчаливо отпуснала ръце в скута си. С нея беше Уинифред Ериксън. Докато стоях от другата страна на стъклото и ги гледах, си спомних за разговора с Бъд тази сутрин, когато ми беше затворил телефона.