Джейк ми донесе документи за подписване: две просрочени глоби и едно нареждане за явяване пред съда. Служебните ми задължения не бяха изчезнали.
— Откога са там? — попитах го, докато подписвах документите.
— Може би от двайсет минути — отвърна тихо той. — Опитах се да ги накарам да те изчакат в залата за съвещания, но те просто влязоха в кабинета ти и седнаха. Не казаха и дума на никого.
Кимнах и попитах:
— Какво друго имаш за мен?
— Останалата част от компютъра на Хети се оказа чиста, общо взето. Имаше много временни интернет файлове от уебсайтове за Ню Йорк. Явно е разглеждала квартири, дори е изпратила няколко запитвания по електронната поща. Но нямаше нищо потвърдено. Не останах с впечатлението, че е била готова да замине всеки момент — по-скоро ми приличаше на разузнаване. — Джейк се озърна, за да се увери, че наблизо няма никой друг, преди да продължи: — Доколкото успях да видя, нямаше повече разговори с „КниженПлъх“.
— А данните от телефонната компания?
— Нищо. Един тон съобщения, всичките до приятелки, и по няколко с Томи всяка седмица.
— Забеляза ли нещо необичайно в съобщенията, които си е разменяла с Томи?
— Не, съвсем обикновени съобщения. Най-вече неща като „Ще се видим в седем“ и „Закъснявам“. Изпращали са си предимно смешни снимки. LOLCat и други подобни.
Джейк забеляза как го гледам и се опита да поясни:
— Ъъ, снимки от интернет. С котки. И смешни надписи.
— Аха — казах аз, подписах и последния документ и му ги върнах. — Искам да изпратиш на ФБР цялата документация по разследването, включително и снимките.
— Какво? — възкликна Джейк, като заговори по-силно от изненада, без да иска. — Предаваме им разследването, така ли?
— Не, имаме нужда от помощ.
Дадох му контактите за човека, когото ми беше препоръчала Фран — криминален психолог, който се занимаваше с психологическа оценка на местопрестъпления. При обичайни обстоятелства не виждах особена полза от нищо психологическо, но според Фран той беше „безподобно добър“, а не бях готов да си навиря носа срещу когото и да е, ако имаше някакъв шанс да ми посочи убиеца с безподобния си пръст.
— Искам да говоря с него още днес, най-късно утре. Освен това утре отново ще докараме в управлението и двамата заподозрени — веднага след погребението на Хети, — за да вникнем по-подробно в тяхната версия за събитията от петък вечерта. Искам да видя дали няма да кажат нещо по-различно, след като са прекарали цял ден до ковчега ѝ.
Джейк се залови за работа, а аз оставих зад гърба си врявата на полицейското управление и отворих вратата на кабинета си. Когато влязох, Уинифред се обърна, но Мона дори не вдигна глава. Изглеждаше така, все едно беше изсечена от камък, събрала крака и отпуснала ръце върху голямата, избеляла дамска чанта в скута си. Очите ѝ не виждаха нищо; всичко в нея беше обърнато навътре и заключено от външната страна.
Познавах Мона почти толкова отдавна, колкото и Бъд, и я бях виждал бременна както с Грег, така и с Хети. Ако не обръщаше внимание на корема ѝ, човек никога не би си помислил, че очаква дете. Всеки път, когато бебето я риташе по-силно, тя казваше: „Само почакай да излезеш и пак пробвай да направиш това“, после разтриваше мястото и продължаваше с онова, което беше започнала. Сега работеше на половин ден при единствения адвокат в градчето, където се занимаваше с канцеларската работа, и в същото време продължаваше да помага на Бъд на полето, грижеше се за къщата и освен това за храната на масата всеки ден. Приготвяше жестоко задушено, с цели гъби и големи парчета пилешко месо в сос с бяло вино, и винаги го сервираше цвърчащо, направо от фурната. Когато ѝ правех комплимент за готвенето, тя просто свиваше рамене и казваше, че не е нищо особено.
В интерес на истината двамата с Мона сигурно си приличахме повече, отколкото с Бъд. И двамата не обичахме празните приказки. Затова разбрах, че имаше сериозна причина да дойде днес.
— Мона.
Седнах от другата страна на бюрото. Уинифред стоеше зад Мона, отпуснала ръка на рамото ѝ, за да ѝ дава онази мълчалива подкрепа, за която са приятелите, но аз нямах друг избор, освен да застана така, че бюрото да бъде между нас. Налагаше се да гледам на нея като най-близката роднина на жертвата, а не като на жена, която бях познавал почти през половината ѝ живот.
— Никога не ми е хрумвало — каза тя.
Изглеждаше така, все едно не говори на нито един от нас двамата. С Уинифред се спогледахме и зачакахме да продължи.