— През всичките тези месеци, откакто го няма Грег, никога не съм си помисляла, че може да изгубя Хети. Мислех само за Грег, Грег, Грег. Всяка нощ си представях как Грег настъпва някоя противопехотна мина. Как атакуват неговата част. Представях си лицето на Грег, неподвижно и бледо в ковчега. Всичките ми кошмари бяха за Грег и аз си мислех, че ще мога да ги разменя. Грег трябва да се върне от фронта през юли, а Хети беше решила да замине за Ню Йорк. Така щях да си върна едното дете, преди да започна да се тревожа за другото. Струваше ми се… честно. — Погледът на Мона най-сетне се фокусира върху мен. Очите ѝ бяха изпълнени с цялата агония на света. — Никога не съм си представяла, че може да изгубя нея, докато беше толкова близо до мен. Не и тук, у дома, в Пайн Вали.
Уинифред здраво стискаше рамото на Мона с костеливите си пръсти, все едно я държеше в изправено положение, и ме погледна така, както гледат жените, когато искат да направиш нещо или да ти кажат, че никак не се справяш добре.
— Мона, какво правиш тук? Това е последното място, на което трябва да бъдеш в момента.
— Има нещо, което трябва да знаеш. За Хети.
Тя вдигна ръка и потупа ръката на Уинифред.
— Ще ме изчакаш ли навън?
— Сигурна ли си, мила?
— След малко ще дойда.
Уинифред я потупа по рамото и ми хвърли един предупредителен поглед, преди да излезе и да затвори вратата след себе си. Мона отново замълча. Сякаш събираше сили.
— Всички хора ме питат как съм. Правят разни неща, за да ми помогнат. Не издържам вече. Не става дума за мен, Дел. Готова съм да се чувствам по този начин до края на живота си, ако тя можеше да се върне. Нямаше да има значение дори да не я видя никога повече, никога да не я прегърна. Щях да си отрежа ръцете и краката, ако с това можех да накарам сърцето ѝ да забие отново. Само за да знам, че тя диша, усмихва се и живее някъде другаде. Как мога да живея, след като знам, че тя не е жива? Не издържам, Дел. Не издържам повече. — Тя стисна устни, като се опитваше да се стегне.
— Трябва да живееш ден за ден, Мона. Мисли само за следващото нещо, което трябва да направиш.
Тя кимна.
— Уинифред казва, че се научаваш да живееш с това, все едно мъката става новото ти дете.
— Тя е изгубила две деца, би трябвало да знае.
Мона отново кимна и дълбоко си пое дъх, преди да смени темата:
— Бъд ми каза, че все още не си получил резултатите от пробата на ДНК.
— Не, още не. И съм наясно, че Бъд е разстроен за това.
— Всички сме разстроени, Дел.
— Не, нямах предвид, че… Имам предвид, че…
Господи, изобщо не можех да се оправям с жените. Може би ако бях женен повече от две секунди, щях да съм по-способен в това. Мона видя, че се мъча, и въпреки всичко, което ѝ беше отнето, все пак намери сили да ми се притече на помощ.
— Бъд ми каза, че сте говорили по телефона тази сутрин — продължи тя. — Беше ядосан. Очакваше повече от теб.
— Мона…
— Знам, Дел. Ти трябва да си свършиш работата. Знам, че разследването трябва да остане в тайна, докато не приключи. Преди четях детективски романи. — Тя сведе очи, преди да добави: — За забавление.
— Не се опитвам да скрия нищо от Бъд — казах аз.
Дори не си дадох сметка, че това е лъжа, докато не го изрекох. Продължих да говоря, точно както го правят престъпниците, когато лъжат, че са невинни — опитвах се да оправдая собствените си думи, да ги накарам да звучат по-добре.
— След като получим резултатите от ДНК, всичко ще се промени. Убиецът на Хети няма да може да се крие още дълго време. Повярвай ми.
Тя отново вдигна очи към мен и аз видях, че ми вярва. Вярва на своя приятел, когото познаваше от двайсет и пет години, доверяваше му се да открие убиеца на нейната дъщеря, и макар да знаех, че правя най-доброто, като премълчавам истината за Лънд, това не спираше да ме измъчва. Стомахът ми се свиваше от тази мисъл.
— Бъд ще разбере по-късно, когато му дойде времето. Ще се успокои.
Знаех, че може и да разбере, ако някога му се наложи да научи цялата истина, но не бях сигурен дали ще ми прости, че съм я крил от него. Поклатих глава. Имах нужда да сменя темата:
— Какво искаше да ми кажеш за Хети?
— Мислех си нещо — отвърна тя и дълбоко си пое дъх. — Когато ти дойде у нас, не се сетих за това. Имаше прекалено много други неща, за които… — Тя поклати глава, все едно се опитваше да удържи сълзите със силата на волята си, така че да може да продължи и да каже онова, за което бе дошла. — Беше преди три седмици, през пролетната ваканция на Хети. Тя трябваше да бъде на работа в петък, но когато минах през дрогерията, за да си взема хапчетата, нея я нямаше. Сутринта беше излязла от къщи с униформата и табелката с името си. Момичето на касата ме попита дали Хети вече се чувства по-добре. Не отговорих нищо. Просто кимнах.