Когато се прибрах у дома, Хети все още я нямаше и не си вдигаше телефона. Не беше и при Томи, нито при Порша. След като мина още един час, влязох в стаята ѝ. Обикновено не го правя. Тийнейджърите не обичат да ги закачаш, а Хети никога не беше правила нищо, от което да се притеснявам, така че ѝ давах достатъчно лично пространство. Но след като не можах да се свържа с нея, отидох в стаята ѝ и започнах да се оглеждам. — Тя си пое дълбоко дъх и каза: — И намерих нещо на компютъра ѝ.
— Какво нещо? — попитах.
Запитах се дали вече не знам отговора, но се оказа, че не е така.
Тя извади някакви листове от дамската си чанта и ги побутна към мен на бюрото.
— Разпечатах го, преди тя да се прибере. Не знам точно защо го направих. Бях сигурна, че няма да го покажа на Бъд. Хети беше неговото малко момиченце, неговият ангел. Обичаше я до полуда още от първия ден, когато я взехме от болницата.
На разпечатката имаше някаква таблица. Отляво на една колона, озаглавена „Герой“, видях много имена. Прегледах ги, докато не стигнах до „Томи“. До колоната за героите имаше други колони. Първата бе „Мотивация“, в която тя беше написала „Секс и приемане“; в друга колона, „Нужди“, бе записала: „Да прави това, което му кажат, да се вписва сред останалите, да се лигави по мен“; а в последната колона — „Режисьорски указания“ — бе отбелязано следното: „Да му казвам, че е точно като Дерек. Да го водя на места, където има други хора. Повече никакви частни партита“.
— Какво е това, Мона?
Разгледах още няколко имена. Мотивацията на Бъд беше „Селскостопанска работа и семейство“. Режисьорското указание за Порша беше „Да говоря колкото може повече за самата Порша, без да повърна“. Беше ми трудно да не се усмихна, когато прочетох това. В последно време и аз бях разговарял доста с Порша.
— Същото я попитах и аз, когато се прибра. Стори ми се натъжена и малко обрулена от вятъра, със зачервен нос и червени очи. Беше ходила някъде навън. Настоях да ми каже къде е била и защо е излъгала на работното си място. Тя каза, че това не ми влиза в работата, че е на осемнайсет години, че е възрастен човек и може да прави каквото си поиска.
— Типично за една тийнейджърка — отбелязах аз.
— Типично за една тийнейджърка — но не и за Хети. Винаги бях оставала с впечатлението, че Хети казваше на хората онова, което искат да чуят. Преди това не можех да го докажа, но една майка усеща кога детето ѝ се преструва. Аз мога да чета право в сърцата им — както на Грег, така и на Хети, — независимо дали искат, или не. Хети обичаше да се харесва на хората, макар и да не разбрах дали го правеше, защото не иска да разочарова никого, или просто не знаеше какво иска тя самата.
Във всеки случай тя дръпна компютъра от ръцете ми и каза, че е нейна собственост; платила си го е честно и почтено и аз нямам никакво право да го пипам. После изхвърча навън, отиде в стаята си и затръшна вратата. Аз влязох при нея и казах, че вратата е моя собственост, че двамата с баща ѝ сме я платили честно и почтено и тя няма никакво право да я затръшва в лицето ми. После я попитах за тази таблица. „«Какво се опитваш да постигнеш с това?» — попитах. — Хората не са герои от твоите пиеси.“ Тя твърдеше, че го прави само за упражнение. Каза, че ѝ помага да стане по-добра актриса, точно както видеокамерата ѝ.
Мона поклати глава, докато си спомняше за онзи ден.
— Аз ѝ казах нещо като: „Кого си мислиш, че заблуждаваш с това?“. И тя се разплака. Отидох при нея на леглото и я прегърнах, като я галех по косата, точно както когато беше малка.
Очите на Мона се наляха със сълзи и тя ги избърса с една салфетка.
— Отдавна не ме беше допускала толкова близо до себе си. Тя беше момиченцето на татко. Винаги ме държеше на разстояние. Така и не разбрах защо… защо беше това. Но в този ден тя имаше нужда от мен. Допусна ме малко по-близо до себе си. Хети плачеше, а аз я прегръщах и тогава сподели, че единственият човек, когото е заблуждавала, е самата себе си. Аз ѝ казах да престане да мисли каква може да бъде за всички останали, да престане да се преструва и в дългосрочен план хората ще я уважават за това. Тя ми отговори, че ѝ е трудно да мисли в дългосрочен план, така че аз я посъветвах същото, което ми каза ти преди малко. Посъветвах я да живее ден за ден. Първо трябваше да разбере какво иска и да се съсредоточи върху него. Продължих да говоря още малко, като я поклащах напред-назад и се опитвах да я накарам да ме чуе. Все едно за кратко отново държах в ръце малкото си момиченце.