Тя не ми каза къде е била онзи ден и аз никога не настоях да науча това. Не исках да развалям тази крехка връзка помежду ни и да рискувам отново да ме изолира. Но сега… сега се питам дали не се е забъркала в нещо, заради което са я убили. Дали ако просто я бях накарала да ми каже, или ѝ бях забранила да излиза…
Тя отново замълча и избърса очите си със салфетката.
— Не бива да мислиш по този начин, Мона. Не бива да се обвиняваш.
— Аз не се обвинявам. Обвинявам кучия син, който я е убил. Но може би щях да го предотвратя. Може би ако бях по-строга с нея…
— Тя щеше да хукне с всички сили в обратната посока — прекъснах я аз. — Така правят всички младежи. На тази възраст просто са устроени по този начин.
Мона продължи да бърше очите си, докато кимаше.
— Знам, Дел. Просто си мисля тези неща. Мислите идват от само себе си. И не ме пускат.
— Освен това все още не знаем дали се е забъркала в каквото и да било. Всякакви младежи ходят на онова езеро и правят секс.
— Така е, но после се появи и онзи плик.
Изправих се на стола.
— Какъв плик?
— Получи се на същата вечер — бял плик в пощенската кутия. Нямаше марка, нито обратен адрес, само името на Хети. Тя го взе от Бъд и изчезна в стаята си.
— Разбра ли какво имаше в него?
— Не.
— Виждала ли си го оттогава?
Нямаше как да съм обърнал внимание на нещо толкова обикновено, докато оглеждах стаята ѝ.
— Не.
— А на следващия ден тя изчезна отново — казах аз.
Бях сглобил наум поредността на събитията във времето. Мона изглеждаше изненадана.
— Откъде знаеш?
— От Порша.
Тя кимна:
— Порша я докара, защото пикапът ѝ се беше повредил на пътя на север от Рочестър.
— Какво е правила там?
— Каза, че е ходила по магазините.
— Какви магазини?
— Не знам, но отново… не настоях да науча повече, защото тя изглеждаше по-щастлива. Реших, че е разрешила проблема, който е трябвало да бъде разрешен. На вечеря Бъд мърмореше за пикапа, който се беше счупил, а тя се шегуваше с него и го дразнеше. Каза му, че това е знак да ѝ купи нова кола — кабриолет, за да свали покрива и да кара така чак до Ню Йорк. Тогава Бъд ѝ отговори, че от сега нататък джобните ѝ пари ще са по пет цента на седмица и тя ще може да си спести достатъчно, за да си купи сама каквато кола поиска. Цяла вечер се караха на шега. Тя изглеждаше весела и щастлива, както ти казах — по нищо не личеше, че предишния ден е плакала на рамото ми. Може би са били някакви младежки настроения. Един ден се чувстват така, все едно са на върха на света, а на следващия — все едно това е краят на живота им.
Чух как го каза, как опита да се спре, но собствената ѝ саркастична забележка вече се беше обърнала срещу нея с такава сила, че тя изведнъж се преви на две. Раменете ѝ се разтърсиха от беззвучни ридания — твърде дълбоки, за да се чуват. Твърди сурови за това.
Уинифред, която стоеше на пост в коридора до шкафовете за документи, бързо влезе обратно в кабинета ми и прегърна Мона през раменете. Извадих някакви салфетки, останали от закусвалнята, които държах в едно чекмедже, и ги побутнах към тях през бюрото, но Уинифред завъртя очи към тавана и извади носна кърпичка от дамската си чанта. Мона избърса лицето си и се постара да се овладее, докато аз седях срещу тях и се чувствах безполезен като риба на колело.
— Мона, трябва да направиш нещо за мен — казах след малко.
Тя успя да се успокои и изправи рамене. Скръбта не ѝ беше отнела силите. Жена като Мона Хофман — истинска фермерска жена, която посрещаше всеки сезон и всяка буря с хладнокръвие, на което би завидял и Господ — вирееше най-добре, когато има да се прави нещо, да се прецени каква е работата и да се свърши. Дори сега, в най-мрачните дни от нейния живот, аз не се съмнявах, че мога да разчитам на нея.
— Искам отново да огледаш стаята на Хети, както и пикапа ѝ — всяко място, където може да е оставила този плик.
— Добре, Дел.
— Има и още две неща, които трябва да открием — добавих аз, защото току-що се бях сетил за това. — Куфара и видеокамерата ѝ.
— Какво? — възкликна тя с изненада, която успя да си пробие път сред останалите емоции.
Описах ги накратко и добавих:
— Смятаме, че са изчезнали.
— Този куфар беше коледният ѝ подарък от нас. Бъд го купи от „Брукстоун“. Тя много го харесваше.
Мона ми обеща да потърси нещата на Хети, след като изберат цветята за погребението.
— Тази вечер ще проведем бдението у дома. Само роднини — добави Мона и извърна поглед, докато си тръгваше.