Аз ги изпратих до входа, но останах на прага, докато по-възрастната жена помагаше на по-младата да се качи в колата. От другата страна на улицата дебнеше новинарски микробус, готов да улови всяко развитие на историята. На следващия ден репортерите щяха да се спуснат като мухи на погребението, опитвайки се да вземат интервю от всеки срещнат за „смъртоносното проклятие“. Ако не друго, поне можех да се погрижа за това вместо Бъд и Мона. Докато гледах как колата на Мона се отдалечава, не се чувствах способен да направя почти нищо друго.
Мина дълго време, преди да вляза обратно вътре.
Питър
петък, 21 март 2008 година
Беше ли възможно човек да се разкъса на две? Останах под дървото, един от огромните дъбове с разперени клони във фермата на Мери, които ѝ бяха показали какво иска да прави с живота си, и гледах как Хети се отдалечава от мен. Нейният ултиматум остана да виси във въздуха между нас. „Ела с мен в Ню Йорк или ще кажа на Мери за нас двамата.“ Не беше казала точно тези думи — или беше? — но заплахата си беше там, в блестящите ѝ безстрашни очи.
Гледах как се стопяваше, докато се отдалечаваше с широки крачки през полето, с онази безмилостна младежка самоувереност, която беше готова да се обърне към самото слънце и да му каже да ходи да се шиба. Отчаянието ми растеше правопропорционално на разстоянието между нас. Всичко в мен гореше от желание да хукна след нея, да я довлека обратно тук, да я вържа за това дърво и да я накарам да направи такива неща с устата си, че да не може да каже и една дума повече, независимо дали е истина, или лъжа. Да ѝ дам точно това, което искаше, а после да намеря някоя кола и да натисна педала на газта. Да ѝ покажа всичко. Да направя така, че и двамата да забравим това градче и нас самите в него, и всяко едно ужасно решение, което ни беше докарало на това място по това време.
И все пак, Ню Йорк? Какво очакваше да ѝ кажа? „Да, ще замина за Ню Йорк заедно с теб? Ще захвърля всички шансове да си върна живота в Минеаполис и ще дойда да живеем заедно на улицата в Ню Йорк?“ Защото точно там щяхме да живеем — на улицата. Дори по някакво чудо да успеех да си намеря работа като учител до есента, нямаше да получа първата си заплата до октомври. В спестовната ми сметка бяха останали хиляда долара, които бяха едно нищо, а Хети си мислеше, че с нейните две хиляди някак си ще успява да ни издържа и двамата в най-скъпия град в страната.
Тя нямаше никаква представа срещу какво се е изправила. Нямаше никакви приятели там, никакви контакти, никакъв план. Тя имаше нужда от мен. Господи, тя имаше почти толкова голяма нужда от мен, колкото я жадувах аз, и изкушението да се поддам на безумното ѝ желание на практика ме завладяваше.
Само че не можех да забравя за Мери.
Мери не ми позволяваше да помръдна от мястото си, докато гледах как Хети изчезва в гората. Не ми пукаше за нищо останало: за работата ми, за репутацията ми — нищо друго в този живот в Пайн Вали вече нямаше значение за мен, освен Мери. Беше минал повече от месец, откакто ми беше казала за плановете си да остане да живее във фермата, и оттогава живеехме в патова ситуация. Аз не ѝ бях отговорил дали ще остана и тя не беше повдигнала повече този въпрос. Живеехме в паралелни вселени, като си разменяхме повърхностни реплики, когато се разминавахме в къщата — като възпитани, но почти непознати съседи. Знаех, че тя очаква от мен да взема решение, но наистина нямах никаква представа дали я беше грижа какво щеше да бъде то.
Чудно ли беше тогава, че бях уредил тази среща с Хети? Хети, която се беше свила в скута ми, сякаш аз бях нейното пристанище от грижите на света; Хети, която ме беше умолявала и беше заплашила да ме съсипе, все едно бях човек, с когото си струваше да го направи.
Изпих останалото вино и подхвърлих остатъците от храната на една врана, която се въртеше наоколо, после легнах по гръб и се загледах в небето между голите клони.
Дали Хети наистина щеше да го направи? Дали щеше да заговори Мери следващия път, когато тя влезе в дрогерията? Беше ми казвала толкова много пъти, че ще стори всичко за мен, че тя е жената за мен, но за коя своя версия говореше? Дори да не беше актриса по рождение, тя все още бе на осемнайсет години, мамка му. На какво не беше способно едно отхвърлено осемнайсетгодишно момиче?
Когато не издържах повече да мисля за това, събрах всичко и се върнах до хамбара. Когато стигнах там, Хети вече я нямаше. Може би се беше прибрала у дома и планираше най-ефективния начин да ме съсипе. Нямаше да ѝ е толкова трудно. Беше достатъчно да се обади по телефона на Мери или просто да признае всичко на родителите си и с моя живот щеше да бъде свършено.