А после дневната изведнъж се върна на фокус пред очите ми.
— Онзи ден, когато идва човекът за прозорците?
— Трябва да е било тогава. Попитаха ме кога ми е идвало за последен път и казаха, че съм в шеста седмица. Датите съвпадат.
Тя сплете пръсти на корема си, сякаш искаше да го хване по-здраво.
Зарових ръце в косата си, после потърках устата си с опакото на ръката, като се опитвах да разбера какво става.
— Какво ще правиш?
— Явно ще трябва да започна да закусвам — каза тя и се разсмя кратко и притеснено.
Не отговорих нищо и тя продължи:
— Купих си витамини за бременни и солени бисквити. Мама каза, че ще имам нужда от солени бисквити.
Продължавах да мълча.
— Знам, че в последно време не сме в най-добри отношения — каза тя.
Смехът ми прозвуча като лай, ала това я накара да спре само за миг; тя набираше скорост с всяка следваща дума:
— Но нали точно това искахме?
— Ти ще задържиш бебето — казах аз.
— Да не си посмял да кажеш каквото си мисля, че ще кажеш.
Гласът ѝ продължаваше да е все така тих, но се беше превърнал в стомана.
— Какво ще кажа? Откъде знаеш какво си мисля, когато дори аз не знам какво да си мисля?
— Познавам те и знам, че в последно време не бяхме щастливи, но това е моето дете. — Ръцете ѝ се откъснаха една от друга и тя разпери пръсти над малкия си плосък корем. — Това е нашето бебе, нашето семейство.
— И ти ще го отгледаш тук — казах аз.
Не бях способен на нищо друго, освен да изричам на глас очевидното в момента, в който поредният неоспорим факт ме удряше в стомаха.
— Нали говорихме за това. Ще имам нужда от помощ за кокошките. Вече не мога да вдигам сама чувалите с фуража. Но няма проблеми да бутам количката. Не съм сигурна за амоняка в изпражненията, но в най-лошия случай би ти отнело по един час на ден. Вече имам час при акушер-гинеколог.
Тя седеше на избелелия диван и се взираше някъде между нас, докато очертаваше подробностите, които почти не разбирах. Всичко ми се струваше ужасяващо грешно: както стегнатият прагматизъм на Мери, така и моята монументална паника. Бяхме като карикатура на онова, което трябваше да представлява този миг — на онова, което щеше да представлява, ако се беше случил преди година. Вместо да се радваме, тя ми поставяше ултиматум — вторият, който бях получил през последните два часа.
— Не изглеждаш много радостна от тази новина — успях да кажа накрая аз.
— Просто се изненадах.
Издадох някакъв задавен звук, за да изразя съгласието си.
— Но в последно време все пак беше по-добре, нали? — продължи умолително тя. — Ти прекарваш повече време с мама. Директорът казва, че се справяш страхотно с подготовката на пиесата и работиш лично с няколко талантливи ученици.
— Господи!
Не можех да понеса повече от нашия разговор, не и докато присъствието на Хети беше надвиснало на ръба му и заплашваше всеки момент да нахлуе в този кошмар.
— Трябва да помисля — казах аз.
— Питър…
— Просто ми трябва малко време, за да помисля.
Грабнах ключовете си и излязох от къщата, скочих в колата, дадох газ по алеята и изхвърчах на черния път. Вдигнах сто километра в час, после сто и десет, а камъчетата, които излитаха изпод гумите и се удряха отдолу в колата, звучаха като стадо диви животни в паническо бягство, сякаш стотици отчаяни създания с тежки копита тичаха с всички сили, за да спасят живота си.
Само преди трийсет минути си бях фантазирал — защо да се опитвам да го представя в по-добра светлина? — как ще упражня сексуален тормоз върху Хети, а после ще я отвлека и междувременно ще изоставя Мери. Защо не го бях направил? Защо не бях грабнал Хети в мига, в който беше казала онези думи, и не я бях натикал в някоя кола, преди да успее да си промени решението? Вече щяхме да бъдем в Уисконсин. Можех да изпратя на Мери съобщение по електронната поща, когато пристигнем в Медисън, и да остана в блажено неведение за това дете. Можеше да се измъкна.
Но сега нямаше как да избягам. Или имаше? Господи, нима можех да зарежа Мери, бременна и сама, завинаги дамгосана като жената, чийто съпруг я изостави заради Хети Хофман — онова момиче, което играеше в пиесите и дори не беше завършило гимназията? Освен това ѝ беше учител, нали знаете?
Представях си какво ще си шепнат хората, виждах във въображението си съчувствените погледи, които щяха да отправят след Мери.
Дадох газ към Рочестър. Полетата от двете страни на пътя, в които се топеше снегът, се превърнаха в размазани петна в бяло и кафяво, сетне парцелите започнаха да отстъпват място на автокъщи и хипермаркети, подредени един след друг покрай магистралата в покрайнините на големия град. Отбих към университетската болница „Мейо“ и центъра на града и намалих скоростта, когато по тротоарите започнаха да излизат тълпи от хора в обедна почивка, вдигнали лица към необичайно топлото за сезона слънце.