В деня, в който предложих на Мери да се омъжи за мен, също беше топло. Господи, струваше ми се, че оттогава е минал цял един живот, но всъщност онзи ден скоро след завършването беше преди по-малко от шест години.
Карах без посока по улиците на бизнесквартала, докато най-сетне паркирах до едно кафене и продължих пеша, като си мислех за онова момиче, на което бях предложил да се оженим, и всичко, което ценях в него. Обичах нейния характер, беше мила и на нея винаги можеше да се разчита. Харесваше ми колко е вярна на класическата американска литература — Стайнбек, Кейтър и Торо. Харесваше ми как два пъти в годината обикаляше по магазините за дрехи втора ръка — винаги в дните, в които сменяха лятното часово време, за да не забрави — и носеше със себе си пазарски пликове със старите си дрехи, за да ги върне и да вземе за тях половината от парите, които щеше да похарчи за новите. Тя винаги се беше отнасяла отговорно към парите си, за разлика от мен. Аз бях способен да живея по цяла седмица на рамен и тофу, но след това в събота отивах в бара и оставях по сто долара за коктейли и таксита. Давах си сметка, че имам нужда от жена като Мери. Изборът ми се струваше правилен на толкова много различни равнища, че никога не се бях питал — като много мои приятели, които се съмняваха в жената до себе си — дали няма да си намеря по-добра от нея. Никога не бих повярвал, че някой ден ще копнея да я изоставя заради някаква измамна, блестяща актриса.
Възнамерявах да ѝ предложа в „Солера“ — същият ресторант за тапас, в който бях завел Хети в Минеаполис, — но когато казах на Мери, че съм направил резервация там, тя се наежи.
— Там е прекалено скъпо — отсече тя. — Тридесет долара за бутилка вино? Абсурд.
Тогава предложи да отидем на пикник и в събота след завършването двамата хванахме автобуса до стария каменен мост над река Мисисипи и продължихме пеша към парка на северния бряг. Мери беше приготвила истинско пиршество — поднос с плодове и сирена, хрупкава франзела и вино, което беше наляла в бутилки от безалкохолен гроздов сок, така че охраната на парка да не ни притеснява. Разположихме се на слънце на върха на един хълм и гледахме хората, профучаващи на велосипеди или ролкови кънки по моста под нас, докато се хранехме и подхвърляхме трохи на патиците, които ставаха все по-дръзки с напредването на деня. Мястото беше абсолютно перфектно за предложение за брак.
Трябваше да го направя с десерта. Бях донесъл от пекарната любимата шоколадова торта на Мери, но когато я извадих — докато кутийката от бижутерския магазин неприкрито издуваше джоба ми — не успях да го направя. Не можех да се накарам да произнеса думите, с които да ѝ предложа да се оженим. След няколко хапки от тортата Мери забеляза, че съм се изпотил от притеснение, и ме попита дали съм добре. Аз я излъгах, като отговорих, че сигурно слънцето ми е дошло в повече. Събрахме нещата за пикника, докато аз се тормозех и се опитвах да измисля как да ѝ предложа сега, след като вече бях пропуснал подходящия момент. Едва когато поехме обратно по моста, Мери неволно ми даде втори шанс. Тя спря, облегна се на перилата и се усмихна при вида на малкия водопад пред остров Николет.
— Не е ли просто перфектно — подхвърли тя.
Макар че въпросът очевидно беше реторичен, аз се възползвах от него.
— Не съвсем — казах, оставих кошницата за пикник, извадих пръстена и паднах на коляно пред нея. — Но ти можеш да го направиш перфектно.
— Олеле! — каза тя.
Каза го без дъх, спомням си. Вдигна ръце към устата си, точно както си бях представял. Няколко души ни подвикнаха окуражаващо и подсвирнаха, докато минаваха на ролковите си кънки покрай нас.
Мери се изчерви и отпусна ръце, после изражението ѝ внезапно стана сериозно и тя настойчиво ме погледна в очите.
— Питаш ли ме нещо?
— Да — заекнах и най-сетне успях да го кажа: — Мери Бет Рийвър, ще се омъжиш ли за мен?
— Зависи — отвърна тя.
Отговорът беше толкова неочакван, че буквално се олюлях. Спомням си как земята за миг политна към лицето ми, после се изправих, като продължавах да държа пръстена между нас.
— От какво зависи?
Всеки нюанс от нейния отговор се е запечатал в паметта ми: тържественият ѝ тон, строгото изражение на лицето ѝ, очертано на фона на болезнено съвършеното синьо небе, достолепието на градската архитектура и изящните кули на моста на авеню „Хенепин“ на хоризонта. Сякаш целият град освещаваше с присъствието си онова, което се случваше между нас — повече и от свещеника, който го направи по-късно на самата сватба. Той ни подсказа чужди думи, които да повторим един пред друг; а тогава си дадохме онези сватбени обещания, което бяхме открили сами за себе си.