— АХА!
Той скочи и се затича към къщата.
— МАМО! МАМО!
Влезе в къщата.
— Какво има?
— Намерих едно стръкче!
— Наистина ли?
— Ела, ще ти покажа!
Той излетя от къщата, а майка ми го следваше по петите.
— Ето тук! Ето тук! Ще ти покажа!
Баща ми пак застана на четири крака.
— Виждам го! Даже виждам две!
Майка ми застана до него в същата стойка. Почудих се дали не са полудели.
— Виждаш ли ги? — попита я той. — Две стръкчета. Виждаш ли ги?
— Да, тате, виждам ги…
И двамата се изправиха. Майка ми влезе в къщата. Баща ми се обърна към мен.
— Влизай…
Аз се качих на верандата и влязох в къщата. Баща ми вървеше след мен.
— В банята.
Баща ми затвори вратата.
— Събуй си панталоните.
Чух как свали каиша от кукичката. Десният крак още ме болеше от по-рано. Това, че вече толкова пъти ме беше бил, не помагаше. Навън беше целият свят и не знаеше нищо за мен, но това също не помагаше. Навън имаше милиони други хора, кучета, котки, катерички, сгради и улици, но това нямаше никакво значение. Тук бяха само баща ми, коженият каиш, банята и аз. Той точеше бръснача си на този каиш и рано сутрин го мразех, когато го видех с лице, побеляло от пяна, да се бръсне, застанал пред огледалото. После изплющя първият удар. Свистенето на каиша беше силно и звучно, почти толкова неприятно, колкото болката. Нов удар. Баща ми беше като машина, когато размахаше този каиш. Все едно бях в гробница. Каишът отново ме шибна и аз си помислих, че това вече трябва да е последният удар. Но не беше. Пак ме удари. Не го мразех. Просто не можех да повярвам, че съществува, и исках да се махна възможно най-далече от него. Не можех и да се разплача. Беше ми прекалено лошо, бях прекалено объркан. Каишът отново ме шибна. После баща ми спря. Изправих се и зачаках. Чух как окачва каиша на кукичката.
— Следващия път — каза, — не искам да намирам нито едно стръкче трева.
Чух как излезе от банята. Затвори вратата зад гърба си. Стените бяха прекрасни, ваната беше прекрасна, умивалникът и завеската на душа бяха прекрасни, дори тоалетната чиния беше прекрасна. Баща ми го нямаше.
17.
От всички момчета, които останаха в квартала, Франк беше най-добър. Станахме приятели, започнахме да се мотаем заедно и нямахме нужда от останалите. Така или иначе, вече горе-долу бяха изритали Франк от тяхната банда, така че той се сприятели с мен. Не приличаше на Дейвид, с когото едно време се прибирахме заедно от училище. Франк беше доста по-напред с материала от него. Аз дори започнах да посещавам католическата църква, защото Франк ходеше там. Родителите ми одобряваха това. Неделните литургии бяха много скучни. А и трябваше да ходим на неделно училище. Там учехме катехизиса от една книга. В нея имаше само скучни въпроси и отговори.
Веднъж, следобед, седяхме на верандата на моята къща, а аз четях катехизиса на глас пред Франк. Прочетох ред, в който пишеше:
„Господ има очи навсякъде и вижда всичко.“
— Очи навсякъде ли? — попита Франк.
— Да.
— Тоест така? — попита той.
После сви ръцете си в юмруци и ги сложи пред очите си.
— Като бинокъл — каза Франк, завъртя се към мен и ме погледна през ръцете си.
После се разсмя. Аз също се разсмях. Двамата се смяхме много дълго. После Франк спря.
— Според теб Той дали ни чу?
— Предполагам. Щом може да вижда всичко, сигурно може и да чува всичко.
— Страх ме е — каза Франк. — Може да реши да ни убие. Мислиш ли, че ще ни убие?
— Не знам.
— Най-добре да поседим и да почакаме. Не мърдай. Стой неподвижно.
Седяхме на стъпалата и чакахме. Чакахме много дълго.
— Може би няма да го направи веднага — предположих.
— Ще издебне по-подходящ момент — съгласи се Франк.
Почакахме още час, после отидохме до къщата на Франк. Той имаше модел на самолет, който сглобяваше сам, и аз исках да го разгледам…
Един следобед решихме за пръв път да се изповядаме. Отидохме до църквата. Познавахме един от свещениците, който беше като началник на останалите. Бяхме го срещнали за първи път в някаква сладкарница, където той ни беше заговорил. Дори веднъж бяхме ходили у тях на гости. Той живееше в къща до църквата, с една стара жена. Останахме доста дълго и го питахме най-различни неща за Господ. Например колко е висок Той? И дали само седи на един стол по цял ден? А ходи ли до тоалетната като всички останали? Свещеникът не отговори на нито един от въпросите ни директно, но беше добър човек, с добра усмивка.
Вървяхме към църквата, мислехме си за изповедта и се чудехме какво ли ще представлява. Когато наближихме църквата, с нас тръгна едно бездомно куче. Изглеждаше много мършаво и прегладняло. Спряхме да го погалим и да го почешем по гърба.