Но все още имах проблеми с другите деца от квартала. И баща ми никак не ми помагаше. Например, веднъж ми купи индиански костюм с лък и стрела, докато всички останали деца бяха с каубойски костюми. И тогава стана същото, което ставаше в двора на училището — всички се обединиха срещу мен. Обграждаха ме с каубойските си костюми и револверите си, но ако нещата наистина загрубееха, аз просто изваждах една стрела, опъвах лъка и чаках. Те винаги се махаха. Никога не обличах индианския костюм, освен ако баща ми не ме накараше насила.
Постоянно се карах с Чък, Еди и Джийн, после се сдобрявахме и пак се скарвахме.
Един следобед просто висях при тях. Не бях нито в добри отношения с бандата, нито в лоши — просто изчаквах да забравят последното нещо, с което ги бях ядосал. Нямаше какво друго да правя. Само бяла пустота и очакване. Накрая ми омръзна да стоя, без да правя нищо, и реших да се изкача до булевард „Уошингтън“, да отида на изток до филмовото студио и после да се върна до булевард „Адамс“. Можеше да мина покрай църквата. Тръгнах, но Еди ме повика:
— Ей, Хенри, я ела тук!
Момчетата бяха на алеята между две къщи. Еди, Франк, Чък и Джийн. Гледаха нещо. Стояха наведени над един голям храст и гледаха нещо.
— Ела, Хенри!
— Какво има?
Отидох до мястото, където стояха.
— Един паяк ще яде муха! — каза Еди.
Погледнах. Паякът беше опънал паяжината си между клонките на храста и в нея се беше хванала една муха. Паякът много се радваше. Мухата тресеше цялата паяжина, докато се опитваше да избяга. Бръмчеше силно и безпомощно, докато паякът омотаваше крилата и тялото й в нова и нова паяжина. Не спираше да я обикаля с паяжината си, а мухата не спираше да бръмчи. Паякът беше много голям и грозен.
— Сега ще я захапе! — извика Чък. — Гледайте само!
Аз се промуших между тях и изритах паяка и мухата от паяжината.
— Какво направи бе, дяволите да те вземат? — попита Чък.
— Кучи син! — кресна Еди. — Всичко развали!
Аз се отдръпнах. Дори Франк ме гледаше неразбиращо.
— Да го пипнем! — извика Джийн.
Бяха ми запречили пътя към улицата. Затова хукнах по алеята и влязох в задния двор на някаква непозната къща. Те тичаха след мен. Прекосих двора и свърнах зад гаража. Отзад имаше ограда от ковано желязо, обвита в лозница и висока два метра. Качих се на оградата и я прескочих. Прекосих следващия двор, хукнах по алеята и когато стигнах до края, хвърлих поглед назад и видях, че Чък е стигнал до върха на оградата. После обаче се подхлъзна и тупна по гръб обратно в двора.
— Мамка му! — изруга.
Аз завих надясно, без да спирам да тичам. Преминах на бегом седем-осем пресечки, после седнах да си почина на моравата пред някаква къща. Наоколо не се виждаше никой. Чудех се дали Франк ще ми прости. Чудех се дали другите ще ми простят. Реших една-две седмици да не им се мяркам пред очите…
И те забравиха. Известно време не се случи нищо. Дълги, дълги дни. После бащата на Франк се самоуби. Никой не разбра защо. Франк ми каза, че двамата с майка му ще се преместят да живеят в по-малка къща в друг квартал. Каза, че ще ми пише. И наистина ми изпращаше писма. Но в тях не пишеше нищо. Вместо това и двамата рисувахме картинки. Бяха за канибали. В неговите картинки се разказваше за някое приключение с канибали, а после аз продължавах историята оттам, докъдето беше стигнал той, и също рисувах канибали. Веднъж майка ми намери едно от писмата на Франк, показа го на баща ми и с писмата беше дотук.