Пети клас премина в шести клас и аз започнах да обмислям бягство от къщи, но после се сетих, че щом дори бащите на повечето от нас не можеха да си намерят работа, как щях да си намеря работа аз, след като бях висок метър и четирийсет? Народният герой тогава беше Джон Дилинджър. Обичаха го и малки, и големи. Той вземаше пари направо от банките. Освен него прочути бяха Флойд Красавеца, Мама Баркър и Кели Автомата.
Хората започнаха да ходят на незастроените парцели, където растяха бурени. Бяха открили, че някои от бурените могат да се сварят и стават за ядене. Мъжете се биеха с юмруци по пустите терени и по кръстовищата. Всички бяха много ядосани. Мъжете си свиваха цигари от тютюн „Бул Дърам“ и се репчеха на всички. Пускаха малкото кръгло етикетче на кутиите с тютюн да виси от предното джобче на ризата и можеха да свиват цигара с една ръка. Когато човек видеше някой мъж с етикетче „Бул Дърам“, трябваше да си отваря очите на четири. Хората обикаляха и си говореха за втората и третата си ипотека. Една вечер баща ми се прибра със счупена ръка и две насинени очи. Майка ми също си беше намерила някаква нископлатена работа някъде. Всички момчета в квартала имаха по два чифта панталони — едни за делник и едни за празник. В магазините се продаваха подметки и токове по петнайсет или двайсет цента чифта, заедно с лепило, така че хората да могат да подлепят износените си обувки. Родителите на Джийн гледаха в двора си един петел и няколко кокошки и ако някоя от кокошките не снасяше достатъчно яйца, я изяждаха.
При мен положението беше същото — ходех на училище и се виждах с Чък, Джийн и Еди. Не само родителите станаха по-лоши — децата също, дори животните. Все едно и те гледаха от хората.
Един ден стоях при момчетата и чаках, както обикновено, защото бяхме в обтегнати отношения и аз всъщност не исках да се сдобрявам с тях. Джийн изведнъж дотърча при мен и каза:
— Ей, Хенри, ела бързо!
— Какво има?
— ИДВАЙ БЪРЗО!
Джийн се затича и аз хукнах след него. Изтичахме по алеята и влязохме в двора на семейство Гибсън. Дворът на семейство Гибсън беше ограден с висока тухлена ограда.
— ВИЖ! СГАЩИЛ Е КОТКАТА! СЕГА ЩЕ Я УБИЕ!
В единия ъгъл на двора, до стената, имаше малко бяло коте. Не можеше нито да се изкачи по стената, нито да избяга наляво или надясно. Беше извило гръб и съскаше яростно, а ноктите му бяха извадени. Но котето беше много малко, а булдогът на Чък, Барни, ръмжеше и пристъпваше все по-близо до него. Имах чувството, че момчетата нарочно са занесли котката там, а после са докарали и кучето. Подозирах, че е така, защото Чък, Еди и Джийн наблюдаваха сцената някак гузно.
— Вие сте го направили, нали? — попитах.
— Не — каза Чък. — Котката си е виновна. Сама дойде тук. Нека се измъкне с бой.
— Мразя ви, копелета такива — заявих аз.
— Барни ще убие котката — каза Джийн.
— Ще я разкъса на парчета — допълни Еди. — Страх го е от ноктите, но ако се приближи още малко, ще й види сметката.
Барни беше голям кафяв булдог с разлигавени челюсти. Беше дебел и тъп, с безизразни кафяви очи. Не спираше да ръмжи и пристъпваше напред сантиметър по сантиметър, а козината по врата и на гърба му стърчеше. Искаше ми се да му тегля един шут в гадния задник, но в такъв случай най-вероятно щеше да ми отхапе крака. Беше сериозно настроен да убива. Бялото коте изглеждаше съвсем малко. Съскаше и очакваше атаката, притиснато в стената, и беше толкова красиво и чисто същество.
Кучето бавно пристъпваше напред. Защо го бяха направили? Това не беше честен бой, а долен, мръсен номер. Къде бяха големите? Къде бяха учителите и директорите? Постоянно се въртяха около мен и ме обвиняваха в разни неща. Къде бяха сега?
Помислих си да грабна котката и да избягам, но не ми достигаше кураж да го сторя. Страхувах се, че булдогът ще нападне мен. Когато осъзнах, че ми липсва смелостта да направя това, което трябваше, се почувствах ужасно. Стана ми лошо, физически. Коленете ми омекнаха. Не исках да го правя по този начин, но просто не можех да измисля по-добър.
— Чък — обадих се. — Пусни котката, моля те. Прибери си кучето.
Чък не отговори. Не откъсваше поглед от тях.
После каза:
— Дръж, Барни! Дръж котката!
Барни пристъпи още малко напред и котката изведнъж подскочи. Превърна се в размазано, съскащо бяло петно от нокти и зъби. Барни отстъпи и котката отново се притисна в стената.
— Дръж, Барни — повтори Чък.
— Затваряй си устата, дяволите да те вземат! — викнах му аз.
— Не ми говори така — каза Чък.
Барни отново започна да пристъпва напред.
— Вие сте нагласили всичко — рекох.