Чух някакъв шум зад гърба си и се озърнах. Видях стария господин Гибсън, който ни гледаше от прозореца на спалнята си. И той искаше да види как кучето убива котката, точно като момчетата. Защо?
Старият господин Гибсън беше нашият пощальон, който носеше изкуствено чене. Беше женен за една жена, която никога не мърдаше от къщи. Излизаше само да хвърли боклука. Госпожа Гибсън винаги беше с мрежичка на косата и винаги беше по нощница, халат и чехли.
Докато гледах натам, госпожа Гибсън, облечена както обикновено, също се появи на прозореца и застана до мъжа си, като чакаше да види убийството. Старият господин Гибсън беше от малкото мъже в квартала, които все още имаха работа, но и на него му беше нужно да види как ще умре котката. И Гибсън беше същият като Чък, Еди и Джийн.
Имаше прекалено много като тях.
Булдогът пристъпваше все по-близо. Не можех да гледам как ще убие котката. Усещах огромен срам, че я оставям да умре така. Естествено, все още имаше шанс да избяга, но аз бях сигурен, че момчетата ще я спрат. Тази котка трябваше да се справи не само с булдога, а с цялото Човечество.
Обърнах се и си тръгнах, излязох от двора, минах по алеята и излязох на тротоара. Върнах се по тротоара до къщата, в която живеех, и там, на двора на къщата си, стоеше и ме чакаше моят баща.
— Къде ходиш? — попита.
Не отговорих.
— Влизай вътре — нареди той. — И не ми се прави на тъжен, защото наистина ще ти се стъжни!
21.
После ме записаха в прогимназията „Маунт Джъстин“. Там учеха половината момчета от началното училище „Делси“, по-едрите и по-яките. Освен това бяха записани и други банди от исполини от други училища. Момчетата в моя седми клас бяха по-едри от момчетата в деветите класове. Когато се строявахме за физическо, бяхме смешна гледка, защото повечето от нас бяха по-високи от учителите по физическо. Стояхме, докато ни проверят по списък, и нарочно се прегърбвахме, издавахме коремите си напред и свивахме рамене.
— Боже Господи — казваше Уагнър, учителят ни по физическо. — Изправете раменете, не се прегърбвайте!
Но никой не помръдваше. Така си бяхме добре и не искахме да се променяме. Всички бяхме от семейства, жестоко пострадали от Депресията, и все пак бяхме пораснали огромни и силни. Според мен повечето от нас не получаваха никаква любов от семействата си и затова не искахме любов или нежност от никого. Подиграваха ни се, но внимаваха да го правят, когато не ги виждаме. Като че ли бяхме пораснали прекалено бързо и детството вече ни беше омръзнало. Не изпитвахме никакво уважение към по-възрастните. Бяхме като крастави тигри. Едно еврейче, Сам Фелдман, вече имаше черна брада и трябваше да се бръсне всяка сутрин. До обяд брадичката му отново потъмняваше от наболата четина. Освен това целият му гръден кош беше обрасъл с черна козина, а подмишниците му воняха ужасно. Друго момче приличаше на Джак Демпси. Трето момче, Питър Мангалор, имаше кур, който беше дълъг двайсет и четири сантиметра в отпуснато състояние. А когато след физическо влязохме под душовете, аз открих, че имам най-големите топки от всички.
— Ей! Я вижте топките на тоя тука!
— Мамка му и прасе! Нищо и никакъв кур, ама вижте му само топките!
— Мамка му и прасе!
Не знам какво ни имаше, но ни имаше нещо и всички го усещаха. Виждаше се по начина, по който вървяхме и говорехме. Всъщност ние не говорехме много — само намеквахме, и това вбесяваше всички, защото така не оставяхме никакво място за съмнение, че светът ни дължи нещо.
След часовете седмокласниците играеха футбол с докосване срещу осми и девети клас. Нямаше никакъв смисъл. Биехме ги всеки път, направо ги разбивахме, при това със стил и без почти никакво усилие. Когато играеха по тези правила, повечето отбори непрекъснато правеха пасове, но ние залагахме на дълги спринтове. Така можехме да изнесем блокади много напред, та когато противниковият отбор атакува, нашите момчета да ги събарят веднага. Това ни беше просто извинение да упражним малко насилие, никога не пазехме нападателите. Противниците ни едва ли не се радваха, когато прекъснехме играта заради техен фал.
Момичетата оставаха след училище да ни гледат. Някои от тях вече излизаха с гимназисти и не си губеха времето с хлапетии от прогимназията, но въпреки това оставаха след училище, за да гледат мачовете на седмокласниците. Бяхме прочути. Момичетата оставаха след часовете, гледаха ни и се чудеха. Аз не бях в отбора, но стоях на тъчлинията и тайно пушех цигари, като се правех на треньор или нещо подобно. Всички ще намажем, мислех си аз, докато гледах момичетата. Но повечето от нас само мастурбираха.