Мастурбирането. Спомням си как разбрах за него. Една сутрин Еди почука на прозореца на моята стая.
— Какво става? — попитах го.
Той вдигна една епруветка, на дъното на която имаше нещо бяло.
— Какво е това? — попитах.
— Сперма — отвърна Еди. — Изпразних се.
— Честно?
— Честно. Трябва само да си плюеш на ръката и да започнеш да си търкаш пишката. Става ти хубаво и след малко от края му цръква бял сок. Казва се „сперма“.
— Честно?
— Честно.
Еди си взе епруветката и си тръгна. Известно време размишлявах за това, после реших да пробвам. Пишката ми стана твърда и беше много хубаво, а после стана още по-хубаво и още по-хубаво, по-хубаво от всичко, което бях изпитвал дотогава. Накрая от главата на кура ми бликна бял сок. След този ден от време на време пак го правех. Беше още по-интересно, ако си представяш, че си с някое момиче, докато го правиш.
Един ден си стоях на тъчлинията и гледах как нашият отбор размазва друг отбор. Скришом пушех цигара и наблюдавах играта. От двете ми страни стоеше по едно момиче. Нашите момчета тъкмо се бяха измъкнали от едно меле, когато видях, че към мен върви учителят по физическо, Кърли Уагнър. Хвърлих цигарата и започнах да ръкопляскам.
— Хайде, наште!
Уагнър застана пред мен. Гледаше ме, без да продума. Лицето ми беше мрачно и зло.
— Ще ви го върна тъпкано, момчета! — каза Уагнър. — Особено на теб!
Аз се обърнах и небрежно го изгледах, после отново отклоних очи към играта. Уагнър стоеше и ме гледаше. След малко си тръгна.
Стана ми приятно. Беше готино, че ме смятат за едно от лошите момчета. Харесваше ми да съм лошо момче. Всеки може да бъде добро момче, за това не се изисква никакъв кураж. А Дилинджър имаше кураж. Мама Баркър беше велика жена, защото беше научила момчетата си как да стрелят с автомат. Аз не исках да стана като баща си. Той само се правеше на лош. Ако си истински лош, няма нужда да се преструваш, то просто се вижда. Беше готино, че съм лош. Призляваше ми, ако дори само се опитвах да бъда добър.
Момичето, което стоеше до мен, ми каза:
— Що го слушаш този Уагнър? Да не те е страх?
Обърнах се и я погледнах. Гледах я дълго, без да помръдна.
— Някакъв проблем ли имаш? — попита тя.
Извърнах очи от нея, изплюх се на земята и си тръгнах. Бавно минах покрай цялото игрище, излязох през задния вход и поех към къщи.
Уагнър винаги беше облечен със сив анцуг, горнище и долнище. Имаше бирено шкембенце. Нещо винаги го притесняваше. Единственото му преимущество беше възрастта. Опитваше се да се държи заплашително, но с времето номерът му все по-често не минаваше. Винаги имаше някой, който да ме тормози, без да има право на това. Уагнър и баща ми. Баща ми и Уагнър. Какво искаха от мен? Какво толкова им пречех?
22.
Веднъж, точно както беше станало с Дейвид в началното училище, едно момче се лепна за мен. Беше дребен, слаб и почти нямаше коса. Момчетата му викаха Плешко. Истинското му име беше Илай Лакрос. Името му беше готино, обаче той — не. Но ми се залепи. Изглеждаше толкова жален, че не можех да му кажа да се разкара. Беше като помияр — изтормозен от глад и ритници. Не ми беше приятно да се влачи навсякъде с мен. Но тъй като знаех какво е чувството да си помияр, не го изгоних. Той ругаеше на почти всяко изречение, поне по една ругатня на изречение, но само се преструваше, защото не беше боец, а страхливец. Аз не бях страхливец, но пък не бях съвсем наред, така че може би сме си пасвали.
Почти всеки ден след училище ходех с него до тяхната къща. Той живееше с майка си, баща си и дядо си. Имаха малка къща срещу малък парк. Техният квартал ми харесваше, защото там имаше големи сенчести дървета, а тъй като някои хора ми бяха казвали, че съм грозен, винаги предпочитах сянката пред слънцето, мрака пред светлината.
Докато вървяхме към тях, Плешко ми беше разказвал за баща си. Баща му бил лекар, прочут хирург, но му отнели правата, защото се пропил. Един ден се запознах с бащата на Плешко. Той седеше на стол под едно дърво и нищо не правеше.
— Татко — каза Плешко. — Това е Хенри.
— Здравей, Хенри.
Напомни ми за първия път, когато бях видял дядо, застанал на стълбите пред къщата си. Бащата на Плешко имаше черна коса и черна брада, но очите му бяха същите като на дядо ми — блестящи като диаманти и някак неземни. А собственият му син, Плешко, изобщо не беше блестящ.
— Хайде — подкани ме Плешко. — Ела с мен. Слязохме в едно мазе под тяхната къща. Вътре беше тъмно и влажно и ние постояхме малко на вратата, докато очите ни свикнат с полумрака. Едва тогава видях редиците с бурета.
— В тези бурета има най-различни видове вино — обясни Плешко. — Всяко буре си има канелка. Искаш ли да пробваш?